Първата ни среща с Борис Шойтов беше в Skype.
Беше следствие на няколко разменени писма - ние му пишехме на български, той ни отговаряше на руски. Останахме с убеждението, че Борис знае български. Или поне разбира. Когато направихме връзката, той зададе въпроса „На какъв език ще общуваме?” (явно е имал предвид руски или английски) и едва тогава разбрахме, че той НЕ разбира български... Конфузно.
Криво-ляво се разбрахме за посещението ни при него в Тел Авив.
Когато отидохме там, руският ни се оказа ... забравен. Неволно излизаха думи на английски, на български, на френски дори. Посмяхме се, извинихме се, но Борис махна с ръка и каза „Е, това няма никакво значение, може и на китайски, важното е да се разбираме един друг, за да помогнем на детето.”
Тогава вече в себе си намерих пълното убеждение, че сме попаднали на точния човек. Защото 5 години у нас ходехме при различни хора (лекари, психолози), така и не се разбрахме с тях, макар всички да говорехме на майчиния ни български. Пет години нашето дете беше лекувано от... никой не можа да каже от какво всъщност. Всеки си го лекуваше от това, от което той си мислеше, че разбира, но не се намери човек да обобщи цялостния проблем.
Не казвам, че е лесно! Детето има гранични симптоми на различни заболявания – ту ги има, ту се скриват, за да се покажат пак в най-неочакван момент. Но общото беше, че не говори, не учи, не може да се съсредоточи, не може да общува или го прави трудно, с двама-трима души и насила.
Прегледът при Борис Шойтов също стана труден – детето се разхленчи, разшвъка се насам-натам, започна да се дърпа от него... Ние се притеснихме изключително много. Не и той обаче – „Щом той не може да стои на едно място, вие можете, нали?”, каза ми с лека усмивка. „Значи – чрез вас ще го прегледаме.”
Не разбрах...
Гушнах малкия, Борис застана зад нас и прегледът започна... Бяхме приготвили дебела папка с медицинска документация, но той отказа да я прегледа. Бяхме се почудили защо, но след прегледа разбрахме – Борис научи за нашето дете за 10-на минути палпации1 по МОЯ врат повече, отколкото всички, на които го бяхме водили за 5 години.
След третата терапия (от общо пет, които успяхме да направим за 12 дни престой), забелязах как малчуганът започна да се оглежда през стъклото на автобуса, да надзърта през прозореца на стаята, да се заглежда по витрините, пред които минавахме... За първи път в живота си той видя, че има на света и други деца, че те играят и той пожела да се присъедини към тях!
Какво повече!
Но има повече – с течение на седмиците (Борис ни беше предупредил, че истинските ефекти от Кранио-сакралната терапията ще се появят месец по-късно, тъй като на организма му е нужно време, за да реагира) все повече „чудеса” започнаха да стават – задържане на вниманието, подобрена фина моторика2, желание за общуване с най-близките и с някои деца (вече посещаваме детска градина), чувствителен напредък в общата моторика (качваме и слизаме стълби сами, дори редуваме краката, плуваме целенасочено по дължината на басейна, като се пробваме вече да гребем и с ръце)... Няма смисъл да изреждам подробностите.
Все още обаче нямаме говор...
Промените в нашето дете след връщането ни от Тел Авив, след Кранио-сакралната терапия, са забележими от всички, които са го виждали преди и след.
Убеден съм, че още сеанси ще ни дадат и реч в устата на сина ни.
Стискам палци Борис Шойтов да намери време и мотиви да дойде в България. Но ако той не дойде, ние със сигурност ще направим още едно посещение на светите места. При Борис.
1 Палпация – един от стандартните похвати за физикална диагностика, представляващ опипване на изследваната зона
2 Моторика – Двигателна (мускулна) активност
|