Законите в хомеопатията, както всички природни закони, са преминали през много изпитания на времето, проверени са чрез много експерименти и разсъждения. За тези, които ги разбират, прилагат и се радват на благотворните им резултати, тези закони остават надеждни, неизменни и независещи от непрекъснато променящите се модни течения в терапията. Истинските природни закони не се влияят от времето, те не могат да бъдат древни или модерни. Времето ни дава само по-големи възможности да опознаем резултатите от приложените принципи и действието на природните закони.
Думата "модерен" трябва винаги да се възприема относително. Това се отнася в много висока степен за медицинската практика и за тези нейни съвременни елементи, които преодоляха суровия изпит на времето, за да получат признание като истински принципи на изкуството.
Медицината, която винаги се е занимавала с болестите на човечеството, премина през безбройните препятствия на "модерните" открития. Огромните възможности за изследване на функциите на тялото задълбочиха нашите познания за жизнените процеси и за условията на живот и това обогатяване на знанията е от неоценимо значение за нашата борба с човешкото страдание. Но терапията, прилагана в съвременната медицина, запазва старовремския си подход да вижда във всяко откритие отговор на почти всички терапевтични проблеми. Това е друг начин да се каже, че въпреки увеличаващите се познания за механизмите, по които функционира организмът, доминиращата медицинска школа не успя да формулира някакви водещи принципи, които дадат сигурни и ясни индикации за терапевтично поведение. Прилагането на различни терапевтични агенти не се основава на стабилна концепция, а самата модерна медицина, въпреки многовековната си история, продължава да бъде по-скоро царство на емпиризма, отколкото храм на истинската наука.
Да вземем откриването на синтетичните лекарства, което беше свързано с непрекъснато тържествуване в продължение на години. Аспирин, луминал, феноли, сулфаниламиди, витамини и много, много други. Всяко ново откритие беше приветствано като нова стъпка в развитието на модерната наука, която ще помогне за побеждаването или облекчаването на болестите на човечеството. Трезвата преценка на претенциите на тези терапевтични мерки, обаче, ни поразява с извода, че почти винаги целта, която те преследват е премахването на един симптом или, в най-добрия случай, на малобройна група симптоми, но в никакъв случай лечението на самия пациент. В повечето случаи откриването на такова терапевтично средство се посреща с гръмки аплодисменти и разпалена реклама и не след дълго то вече се прилага повсеместно. Много скоро, обаче, честните и непредубедени учени започват да разбират от лабораторните резултати и клиничните наблюдения, че освен привидно лечебното си действие, това вещество има и друго лице, което никак не е безопасно за пациентите. Появяват се предупреждения, че медикаментът не бива да се използва свободно, а само под много внимателно лекарско наблюдение. Междувременно модата за неговото използване се е разпространила широко, особено сред хората, които винаги търсят лесните пътища към излекуването, сред невежите и тези, които са склонни към самолечение с всичките произтичащи от това рискове за увреждане на здравето им.
Такъв медикамент беше аспиринът. Препоръчан в началото като безвредно успокояващо болката средство, той започна да се прилага все по-широко и в големи дози, както от лекарите, така и от лаиците, докато неговите потискащи свойства не разтревожиха по-внимателните терапевти. Американската медицинска асоциация сметна за целесъобразно да предупреди за опасностите от използването на тази субстанция, продавана най-често под търговското название аспирин, но това не доведе до намаление на употребата й, освен от най-прецизните лекари. Аспиринът се превърна в "лек за всичко", както в домашни условия, така и в болниците и в ръцете на лекарите, които търсят преди всичко начин за потискане на обезпокояващите симптоми, а не за излекуване на пациентите си.
Лекарите-хомеопати отдавна са наясно с опасностите, с които са свързани потискащите въздействия и винаги са се отнасяли с респект към присъщите на всеки медикамент сили. Ханеман беше първият, който отбеляза, че всяко лекарство е отровно, ако се даде в опасно голяма доза, затова можеше да се очаква, че хомеопатите ще разберат най-бързо опасността от синтетичните медикаменти, в това число и дериватите на каменовъгления катран. Способността на опитния хомеопат да наблюдава и да намира връзката между симптомите му дава възможността лесно да свърже потиснатата жизненост, сърдечните атаки и много колапсни състояния с честата употреба на аспирин и други подобни обезболяващи медикаменти.
Лекарят-хомеопат също така е обучен да разбира опасността от потиснатите или маскираните симптоми. Той е наясно с дълбокия смисъл на болката като важен знак; той знае, че острото простудно заболяване или грипът не бива да се потискат, защото това носи голям риск от по-нататъшно влошаване на здравословното състояние на пациента. Все по-широко срещаният симптом "Никога не се е възстановявал след..." е доказателство за това.
Фенолите, най-вече фенобарбиталът, бяха бурно приветствани като лекуващи и особено като палиативни медикаменти за много страдания. Съвсем скоро след това беше разкрита тяхната смъртоносна природа и се появиха предупрежденията за опасностите от употребата им. Те са използват широко и днес, но доста по-предпазливо от преди. В много от тези случаи се откриват ранните вредни последствия от медикаментите, докато тези, които се развиват по-късно и които са много по-коварни и продължителни, остават незабелязани или се пренебрегват, докато не стане твърде късно. Тези ефекти стават конституционални и затова не се оценяват като следствия от медикаментозното въздействие.
Разбира се, всички тези ефекти, от първия до последния, представляват хомеопатично доказателство за лечебния потенциал, който лежи скрит в тези синтетични медикаменти. За хомеопатите, обаче, и тук съществува само един критерий за тяхното приложение - подобието между симптомите, предизвикани у здрав човек, и тези, които откриваме у болния.
Популярните сулфаниламиди са един от най-добрите примери са опасната сила на синтетичните медикаменти. Медицинският свят беше възхитен от тяхното мощно действие срещу много, ако не и срещу всички, инфекции. Вярно е, че тази им сила беше потвърдена и лабораторно, и клинично. Но успоредно с доказаната им способност да унищожават болестотворните микроорганизми, те имат същото въздействие и върху нормалните човешки клетки. Това беше осъзнато от по-внимателните лекари, които не прибягват до тези медикаменти без да са направили щателни лабораторни изследвания на кръвта и на други функции на пациента.
Вероятно тази е най-многобройната сред популярните групи медикаменти. Когато сулфаниламидите за пръв път бяха представени пред обществото и пуснати в масова продажба, за отпускането им не се е изискваше рецепта от лекар, което позволи на лаиците, прочели пламенните хвалебствия за свойствата на тези медикаменти, да ги използват за самолечение на всички болести като някаква чудодейна панацея. Огромен брой изпълнени с надежда страдалци купуваха въпросните медикаменти, което доведе до многобройни смъртни случаи. Фармацевтичните фирми, които ги произвеждаха, се видяха принудени да упражнят засилен контрол върху продукцията и разпространението им, а химиците, извършващи проучванията, се заеха със създаването на по-малко опасни комбинации.
Безспорен остана, обаче, фактът, че ако едно лекарствено средство е способно да унищожи болестотворните микроорганизми по някакъв друг начин, а не чрез стимулиране на динамичната сила до такава степен, при която самата Природа изравнява везните, тогава съществува опасност за пациента, която рано или късно става явна.
Няма съмнение, че сулфаниламидите в различните си вариации дадоха някои сравнително добри резултати при състояния като пневмонии и други подобни инфекции. Но забележете, че тези резултати се окачествяваха като по-добри в сравнение с резултатите от другите методи, използвани от доминиращата школа, за която пневмонията е опасна и често пъти фатална болест. Сулфонамидите се оказаха по-добри от серумната терапия на пневмонията, която бе възпявана като отлична само няколко години по-рано. Освен това, сулфонамидите имат много стриктни показания, които често пъти не се конкретизират, за да се пести време. Всъщност, от изтъкнати авторитети по темата за сулфонамидите бе дебело подчертано, че те трябва да се прилагат само в началото на инфекциозното заболяване, а в другите стадии са напълно безполезни.
Нека анализираме ситуацията. Даден е медикамент, който унищожава болестотворните организми, но в същото време има и твърде опасно действие върху нормалните функции на организма, което е толкова изразено, че обезсмисля ефекта върху микроорганизмите. Нима можем да вярваме, че опасността, която носи този медикамент за нормалните клетки, намалява пропорционално на неговите способности да помогне срещу агресора?
Мина много време, откакто бе формулирана идеята за "стерилната смърт" - кръвта е абсолютно стерилизирана откъм микроорганизми, но въпреки това пациентът умира. И днес положението е същото, каквото беше тогава, а опасността винаги надвисва над пациента, по-рано или по-късно в зависимост от дозата на медикамента и честотата на неговите приеми. Представители и на двете медицински школи, които имат способността да наблюдават и анализират, обръщат внимание на бавното възстановяване на здравето при "излекувани" пациенти, т.е. такива при които острата инфекция е превъзмогната вследствие на положените героични усилия или по-скоро на приложението на сили, чужди за нормалните функции на организма. Пряко следствие от това е че, въпреки ограничаването на действията на болестотворните микроорганизми, сега организмът трябва да преодолее не само ефектите от инфекцията, но и токсичните ефекти от лечението.
Нека обсъдим проблема със сулфонамидите във връзка с хомеопатичните принципи. Ние можем да разгледаме в светлината на нашата теза който и да е или всички синтетични медикаменти, но, доколкото ни е известно, няма никакви сведения за техните потенциални ефекти, добити чрез добре познатия и напълно изпитан метод на Ханеман, а именно, чрез доказване от здрави хора. Подобни опити са правени със сулфаниламид, най-вече от д-р Allan D. Sutherland, а резултатите от това фрагментарно доказване бяха публикувани в "Homeopathic Recorder" през септември 1940.
Заключението на д-р Sutherland беше, че в потенцирана форма тази субстанция би имала огромни възможности като хомеопатично лекарство, ако успеем да демонстрираме по-ясно полето на нейното действие съгласно нашите закони, защото те са единственият критерий, който гарантира едно безопасно лечение за разлика от несигурните палиативни действия, чиито негативни последствия пациентът трябва да преодолява с помощта на естествените си защитни механизми, в противен случай по-късно би се предал на някаква друга, по-дълбока конституционална болест.
Хомеопатичното правило, че ние се опитваме да лекуваме пациента, а не болестта, може да бъде допълнено с формулировката, че ние не си позволяваме да откъсваме пациента от острото заболяване, от което той, благодарение на своите динамични енергии, може да се възстанови и сам (острите заболявания винаги имат свойството да се самоограничават), защото, ако се намесим с медикаменти, рискуваме да създадем нова конституционална болест, върху която да насложим и лекарствена болест, от която пациентът може никога да не се излекува.
Резултатите от лечението с хомеопатични лекарства на такива заболявания като пневмония, грип, стрептококови, стафилококови и други общи или локални инфекции са много по-впечатляващи от тези, получени при която и да било друга система на лечение. Без колебание може да се каже, че естествените закони, които дават основата на хомеопатията и на нашите закони, работят също толкова безотказно и сигурно при сериозни и мълниеносно развиващи се болести, както и при всяко друго състояние. Вярно е, че в някои случаи организмът е по-дълбоко разстроен и смъртта е по-близо, отколкото при много други състояния, които сме призвани да лекуваме. Също така е истина, че голяма част от тези сериозни инфекции са били успешно лекувани много преди на разположение на лекарите да бъдат предоставени лаборатории, с които те да уточняват своите диагнози. И още - че много често най-същественият резултат от лабораторната диагноза е обезсърчаването на лекаря, на пациента и на неговото семейство.
Лекарят-хомеопат разбира и още един важен принцип, касаещ тези тежки състояния - колкото по-остър е случаят, колкото по-животозастрашаваща е инфекцията, толкова по-ясни и показателни са симптомите. Замъгляване на симптомите (освен ако не се дължи на масивни дози медикаменти) се среща много рядко в случаите на остри инфекциозни болести. Хомеопатичното лекарство работи, без се влияе от названието на болестта. Нещо повече, то действа в посока към истинско и пълно излекуване без неблагоприятни последствия или нежелателно засягане на конституционалното състояние.
Значението на витамините за човека е парлива тема за химиците и терапевтите. Известно време те признаваха естествените храни, особено суровите плодове, за адекватен източник на витамини. После, разбира се, се заеха със създаването на синтетични витамини, които заляха аптеките. Един прост, но очевиден факт, изглежда, винаги се пренебрегва от химиците във фармацевтичните лаборатории - фактът, че дори и синтетичните витамини да са много близки по химичен състав до естествените, между тях все пак съществува голяма разлика, проявяваща се в резултатите, които понякога са доста отдалечени по време от извършените експерименти. Едва ли някой разумен учен би допуснал, че един пациент може да страда от липсата на няколко витамина в ежедневната му диета, тъй като недостигът на един витамин в дадена храна обикновено се компенсира от по-високото му съдържание в друга.
Все по-голямото внимание, което се обръща на витамините като необходимост за поддържане на здравето, доведе до появата на планини от хранителни продукти с добавени в тях синтетични витамини, които се превърнаха в неразделна част от диетата." Вече стана известно, че тези субстанции са жизнено важни, убеждават ни лабораторните химици, следователно, ние като нация трябва да се възползваме от преимуществата на тези източници на сила и енергия. А щом синтетичните витамини имат същата химична структура и са лесно достъпни и сравнително евтини, ние трябва да приемаме тези витамини в колкото е възможно по-големи количества, ето защо ние ги добавяме към много хранителни продукти от първа необходимост като брашно и пр." Това е твърде рискован бизнес, който е много доходоносен за производителите на витамини, но който свежда почти до нула възможността на индивида да избяга от претоварената със синтетични витамини диета.
Днес, обаче, старателните изследователи, които проучват задълбочено въпроса от всичките му страни и не щадят време, за да открият връзката между фактите, започват да се обединяват около заключението, че след продължителни и критични изследвания се налага изводът, че опасността за организма при приемането на големи количества витамини е не по-малка от техния недостиг, а може би е дори и по-голяма. Това твърдение е съзвучно с хомеопатичните принципи и с природните закони, поддържащи равновесието във всичко: "Количеството, необходимо да се предизвика каквато и да било промяна в природата, е най-малкото възможно." и "Действието и противодействието са равни и противоположни."
Химиците от фармацевтичните фирми твърдят в своите издания, че са определили нормалните количества необходими на организма витамини в границите между 3 и 25 милиграма на ден. Може да се очаква, че предозирането на витамини, които имат градивна и поддържаща роля, ще доведе до два типа реакции: първо, деструктивно действие, пропорционално на тяхното нормално градивно действие; и второ, перманентна неспособност на организма да реагира на нормалното количество приемани витамини. Това може да се сравни с ефекта на инсулина при пациенти с диабет - скоро организмът загубва способността си сам да произвежда необходимите количества инсулин. Това е още една илюстрация за загубата на определена функция като следствие от изкуственото удовлетворяване на някакви нужди на организма без усилия от негова страна. Еволюцията на живите организми дава безброй доказателства, че съществото губи онова, което не използва. По същия начин, прекомерният внос на витамини в организма му отнема способността да възприема и оползотворява естествените витамини.
Трудно бихме могли да си представим ефекта от предозирането на витамини за младото поколение в светлината на това заключение. Но не е трудно да се предрекат резултатите от неограничената употреба на тези елементи за бъдещите поколения. Ще бъдат ли те в състояние да ги асимилират от техните естествени източници? И дали ще се получи след време някаква радикална промяна в човешкия организъм, която да компенсира загубените способности?
В частност, можем да се запитаме относно реакциите от страна на специфичните функции. Дали ще бъдат те перманентно поразени? Например, беше доказано, че витамините C и D помагат за излекуването от рахит и че определени количества от тях са необходими за правилния растеж и развитие на структурата на тялото. Също така беше доказано, че приемането на тези витамини в ексцесивни дози предизвиква рахит. Щом за витамин Е се предполага, че стимулира детеродните функции, дали масивни дози от него не биха ги увредили? Можем да продължим с тези аналогии, преминавайки през целия списък открити и проучени витамини.
За нас като лекари-хомеопати е препоръчително да не пренебрегваме потенциалните възможности за приложение на синтетичните медикаменти в терапията, но ние трябва да ги проучим много внимателно в светлината на нашите изпитани хомеопатични принципи, като не забравяме, че клиничните открития, направени при опити с лабораторни животни далеч не винаги могат да бъдат отнесени към хората и че вторичните резултати могат да бъдат твърде различни, ако не и напълно противоположни, от първичните, които са изглеждали толкова блестящи и обещаващи.
Ние трябва да помним, че нашите хомеопатични закони, ако са истински природни закони, в което имаме всички основания да вярваме, заслужават нашето уважение и че досега не е открит сигурен принцип, който да не е в съзвучие с тези закони. И още, че на проверката на времето трябва да се подлага при всеки удобен случай всяко ново откритие, което не почива на някакъв вече известен закон. Глупаво е да се отрича новото, само защото е ново, но още по-глупаво би било да се приема на сляпо всяко ново откритие, без да бъде щателно проверена неговата валидност, при положение че разполагаме с достатъчно надеждни средства за такава проверка - средства, които доминиращата школа засега не се оказа в състояние да възприеме.