За да може успешно да практикува медицина, лекарят трябва да знае: първо, кое е лечимо чрез лекарства, и второ, кое е лечебното в лекарствата.

Лекарят трябва да има известна информация за начина, по който се е натрупвало знанието за действието на лекарствата, за развитието на експериментите с лекарствени субстанции върху здрави хора и сведенията, които са се събирали по този начин в продължение на дълги периоди на прецизни наблюдения и които са били подлагани на проверка и потвърждение отново и отново, както чрез нови доказвания, така и в клиничната практика. Основата, върху която се изграждат знанията на хомеопата за действието на лекарствата е дълбок и базисен елемент на хомеопатичното обучение.

Когато след известно време лекарят се запознае в някаква степен с основите насоки, той продължава напред и започва да гради структурата на своята бъдеща лекарска кариера на една стабилна база, която не се изменя с всяка нова теория, появила се в медицинската литература като пореден проблясък в калейдоскопичната панорама на непрекъснато променящата се теория и практика.

Хомеопатията, от своя страна, притежава огромен потенциал за развитие, докато основните й принципи остават същите. Тя почива на принципи, които се основават на природните закони. Тези природни закони са базисни, те са по-вечни и от планините, защото са формулирани преди планините да се появят.

Ако човек следва посоката, в която го води хомеопатията, той ще действа съобразно тези закони и ще се придържа към тях, независимо от силния натиск на чуждите въздействия. От друга страна, твърдите принципи, които е възприел, ще го направят стабилен и сигурен в своята работа. Тази стабилност ще му помага както в работата с хроничните болести, така и в острите случаи, насред паникьосващите епидемии с непознат произход, като инфлуенца или полиомиелит или при избухване на болести като енцефалит. И тук, и при всякакви други прояви на болести фундаменталните закони властват и са достатъчно стабилни, за да могат да ни водят към оздравяването.

Човекът, възприел хомеопатичните методи, трябва да е свободен от предубеждения и да е способен да наблюдава безпристрастно болестните състояния от нов ъгъл. Той трябва да гледа на пациента като на индивид, а не като на болест, и трябва да лекува пациента, а не болестта. Той трябва да знае, че симптомите, които при обикновеното лечение се потискат като нещо лошо или нещо, което няма стойност, точно тези симптоми изясняват случая за лекаря-хомеопат и му предоставят ключа към най-сигурния метод за лечение.

Той трябва да има усет за ценното и да развива способността си да наблюдава, да интерпретира знаците, които се манифестират чрез привичките и особеностите на пациента и да ги превръща в показания за лекарството, което ще възстанови неговото здраве.

С други думи, той трябва да се научи да наблюдава и да записва случая от хомеопатична гледна точка. Диагностичният подход, който е усвоявал досега, трябва да заеме по-различно място в неговия арсенал от умения. Хомеопатът трябва да отдели време да потърси източника на разстройството и лекарството, което покрива цялостната картина, стоейки през цялото време на твърдата почва на природните закони.

Хомеопатията разкрива широка перспектива за непрекъснати търсения на нови области на проявление на природните закони. Ако, както ние вярваме, тези закони са фундаментални и тяхното приложение е универсално и ако ние имаме очи за това, няма да се ограничим с прилагането им само в сферата на медицината, а ще потърсим приложение във всяка област на естествознанието, а така също и в приложните науки.

В областта на медицината полето за използване на хомеопатичния метод на лечение е много широко, оздравяването се постига с възможно най-малко смущения за пациента и то по един нежен начин, но с много дълбоко въздействие върху цялостния индивид. Хомеопатията е медицинска система, която използваме, за да въведем ред в организма и да изведем пациента на пътя към възстановяването, ако такова е възможно. Ако се провалим, ние трябва да знаем, че грешката е наша - значи не сме схванали дълбочината на случая или не ни е достигнало знание за лекарствата. В една такава обширна област като хомеопатията е разбираемо, че все още не всички възможни лекарства са доказани. И че нашето собствено незнание може да ни ограничи в употребата на лекарствата, с които вече разполагаме. Но този, който изучава хомеопатия непредубедено и този, който я практикува точно и в чист вид, може и ще постигне превъзходни резултати, ако я прилага съвестно при лечението на болния човек.

Една верига не може да бъде здрава, ако са слаби съставящите я звена. Ние трябва да изследваме съставните звена едно по едно, защото не можем да определим тяхната сила или слабост, ако изследваме веригата като цяло.

Хомеопатията разглежда човека не само като индивид, но и като единно цяло, всички части на което съществуват в една балансирана завършеност. Следователно, хомеопатията не смята, че отделните органи са болни, а изследва болестните проявления в един отделен орган в тяхната връзка с целия организъм.

В идеалния случай медицината би трябвало да се занимава с лекуването на болестите, с изграждането на индивида, да не пренебрегва хигиенните правила на живот, но да отдава по-голямо значение на нуждите на самия индивид, съобразени отново с неговата уникалност. Вероятно хомеопатията е медицинската наука, която поставя най-силно ударението върху връзката между индивида, от една страна, и неговото обкръжение и околната среда, от друга. Освен това тя се съобразява не само с непосредствено унаследените от родителите болестни тенденции, но и с по-дълбокото и комплексно обременяване, оформило се в продължение на много години и поколения. Хомеопатията търси начини за колкото е възможно по-пълно освобождаване от тежкото бреме на наследствените болестни предразположения и за предотвратяване на по-нататъшното развитие на тези тенденции чрез стимулиране на жизнената енергия и следващото от това повишаване на имунитета срещу болестите. Хомеопатията гледа на здравето на индивида като на ценен дар, чието възстановяване може да бъде постигнато единствено при стриктното съблюдаване на фундаменталните закони.

Хомеопатията акцентира върху изучаването на действието на лекарствата върху здрави хора и почти не се занимава с техните ефекти върху по-низшите животински видове. Тя смята, че само на база на познанията си за действията им върху човека можем да добием точно възприятие за приложимостта на лекарствата при болест. Това е област, в която хомеопатията е водеща пред всички други форми на медицинската мисъл. Няма друга медицинска школа, която да изучава така задълбочено ефектите на лекарствата; няма школа, която да развива толкова широка експериментална дейност с участието на огромни групи хора; няма школа, която да записва толкова подробно и точно резултатите от нея и да ги подлага на толкова старателни проверки в клиничната практика.

Ето това е истинският научен подход, който изисква многократна проверка на експерименталните резултати и гарантира неизменен успех на лечението при точно следване на принципите.

Общоприетото схващане за хомеопатията е, че тя е свързана най-вече със Закона за подобието. Наистина, енциклопедията дефинира хомеопатията като медицинска система, основана на Закона за подобието. Като сбита дефиниция това върши работа, но хомеопатията е нещо много повече от Закона за подобието. Много по-подходящо би било тя да се дефинира като медицинска система, която се основава на природните закони.

Ние имаме нужда от по-дълбок и изчерпателен поглед върху обхвата на тези закони. Съществува реална опасност да се фетишизира вярата в хомеопатията и да се очакват чудеса там, където правилното разбиране на тези закони ни подтиква да се въздържим от прилагането й. Вярно, понякога можем да постигнем отлични резултати и без да ги познаваме достатъчно, но ако не спазваме напътствията на Ханеман, например да премахнем причината за болестта, когато тя очевидно е от механично естество, тогава ние най-често се проваляме. По същия начин, при болестите, при които недохранването се дължи на недостиг на подходяща храна, а не на дефицит на асимилационните процеси, не бива да се очаква от хомеопатията да заеме мястото на доброто хранене като средство за решаване на проблема.

От друга страна, там, където се налага намеса с лекарствени средства, хомеопатията е без конкуренция. Това е царството на законите на хомеопатията. Не бива да се смесват тези два типа болести, това обикновено води до объркване и грешки.

Хомеопатията разглежда болестните изменения в жизнените процеси, които стават доловими за сетивата чрез симптомите, с които се проявяват, независимо от това какво ги причинява. Тя се занимава с болестта per se (сама по себе си), която се изявява най-напред чрез своите функционални или динамични аспекти, а не с крайните й резултати - патологичните изменения. С тях няма какво да се стори. Те не бива да се идентифицират с болестта, тъй като са само резултат от нея. Следователно, ние трябва да правим ясно разграничение между първичните функционални симптоми, които представляват самия болестен процес и вторичните симптоми, които представляват крайните патологични продукти на болестта.

Ние не можем да предпишем лекарство на базата на изявената физическа патология, например камъни в жлъчния мехур. Ние трябва да предписваме лекарство за пациента, водени от симптомите, които отразяват смущенията на жизнените процеси, предхождащи и съпътстващи образуването на камъни в жлъчния мехур.

Функционалните симптоми винаги предхождат структурните изменения. В биологията "функцията създава и развива органа." При болестта функцията, усилията на жизнената енергия да функционира в неблагоприятни условия, предхожда и развива патологичните състояния. За лекаря-хомеопат тоталността от функционални симптоми на пациента Е болестта и оформя единствената доловима от сетивата форма на болестта, следователно, тя е единствено възможната основа за лечение, което може да доведе до излекуване. Симптомите са външните и видими знаци на вътрешното разстройство на жизнената сила, което в края на краищата причинява болестните състояния и когато тези симптоми бъдат отстранени, значи болестта е престанала да съществува.

Хомеопатията не приема болестотворните агенти като нещо друго, освен като краен материален продукт на болестта. Ханеман смята премахването на всички препятствия пред излекуването като абсолютно задължително преди да се предприемат опити за избор и назначаване на лекарство, което да е хомеопатично на конкретния пациент и което ще завърши лечението.

Така ние фокусираме вниманието си върху индивидуалните и чисто функционални аспекти на болестта, върху болестта сама по себе си и това се възприема като сфера на действие на хомеопатията. От тази гледна точка болестта представлява постоянните промени във функциите и трансформациите, които продължават през целия живот. Ние работим в областта на чистата динамика. Това е областта на разстроената жизнена енергия, а оттук и на разстройствата на нейните външни изяви и на функционалните промени у конкретния индивид, без значение каква е диагнозата или причинителят на заболяването. Това е сферата на действие на жизнените функции, в която господства Законът на Взаимното Влияние: ДЕЙСТВИЕТО И ПРОТИВОДЕЙСТВИЕТО СА РАВНИ И ПРОТИВОПОЛОЖНИ.

В §6 на своя "Органон" Ханеман казва:

"Непредубеденият наблюдател, добре съзнаващ безплодността на трансцеденталните спекулации, които не могат да бъдат потвърдени от опита - колкото и проницателен да е той - при разглеждането на всяко индивидуално заболяване не отчита нищо друго, освен измененията в здравето на тялото и духа (болестни явления, събития, симптоми), които могат да бъдат да бъдат възприети отвън посредством сетивата; т.е. той отбелязва у болния пациент само отклоненията от предишното състояние на здраве, които се усещат от самия пациент, отбелязват от хората около него и наблюдават от лекаря. Всички тези доловими признаци представляват болестта в цялата й съвкупност, т.е. заедно те образуват единствено възможната картина на болестта."

Самата болест е недостъпна за наблюдение; ние можем да видим и да регистрираме само ефектите от нея; ние можем да регистрираме само симптомите. Болестта е така недоловима, както е мисълта; ние сме съвършено неспособни да съзрем мислите, а съдим за тях по действията, които те пораждат. По аналогичен начин ние разпознаваме болестта по симптомите, чрез които се манифестира. Болестта е динамична по своята природа, а нейното външно изражение са функционалните симптоми. Регистрирайки симптомите, ние извършваме възможно най-точната регистрация на реакцията на жизнената енергия спрямо болестотворния агент.

Здравето бива възстановено след отстраняването на всички симптоми; тогава и само тогава може да се смята, че болестта е изцяло изкоренена. Ханеман прави ясно разграничение между болестта и нейните причинители, прояви и продукти и ограничава сферата на действие на хомеопатията до функционалните промени, които пораждат болестните явления, т.е. хомеопатията оперира само в сферата на динамичното. По-точно е да се каже, че хомеопатията няма пряка връзка с физическите причини и продукти на болестта, но косвена връзка все пак съществува. Болестните прояви на физическо ниво са област, в която хирургията има своето място, но много от тях могат да останат да съществуват и след хирургичната намеса. Ако те са много напреднали, може да се пристъпи към отстраняването им. Ако това не бъде сторено, съществува вероятност да не се постигне най-добрият възможен ефект от лекарството, но ние винаги трябва да осъзнаваме разликата между причините за болестта и нейните последствия. Те стоят в двата противоположни полюса на скалата. Дори и когато тези последствия не влияят върху избора на подобното лекарство и следователно не могат да бъдат обект на хомеопатично лечение, болестният процес, който ги поражда, и болестните промени, до които те, от своя страна, довеждат, са под контрола на хомеопатичното лечение. То е в състояние да контролира и да забави развитието на патологичните състояния. Така може да бъде забавено или дори преустановено развитието на туморите, да се ускори тяхната резорбция и да се стигне до пълното им изчезване, може да се усилят или намалят секреции или екскреции, да се излекуват язви, но всичко това са вторични ефекти на истинското лечение, което се реализира само в динамичната сфера, възстановявайки здравето на пациента и хармоничното функциониране на целия организъм чрез динамичното влияние на симптоматично подобното лекарство.

Както добре е казано от Stuart Close, истинското поле за действие на хомеопатията е:

"Спрямо тези агенти, които засягат здравия организъм по начин, необусловен от химически, механични и хигиенни влияния; с други думи, спрямо агенти, способни да предизвикат болести, подобни на тези, които откриваме у болния човек."

Fincke показа, че при развитието и растежа на детето би могло да се направи много, за да става това съразмерно, тъй като тези процеси са тясно свързани със законите на асимилацията. Тук законът за подобието влияе силно, поради факта, че при децата е особено подчертано влиянието на закона за действието и противодействието, който се проявява във ефекта на подобното лекарство върху развитието и растежа на децата.

Хомеопатичният принцип не се прилага в чистия си вид при условията на т.нар. екстремна спешност, където използваме по-скоро принцип, който можем да наречем принцип на палиацията. Както казва Ханеман в бележките към §67 на "Органон"-а:

"Само при най-спешните случаи, когато опасността за живота и надвисналата смърт не оставят на хомеопатичното лекарство време за действие - не часове, а дори и четвърт час или едва няколко минути - при внезапни злополуки със здрави преди това индивиди - например при асфиксия и клинична смърт след поразяване от гръм, при задушаване, измръзване, удавяне и пр. - е допустимо и дори благоразумно във всички случаи като първа мярка да бъде стимулирана дразнимостта и сетивността (телесния живот) с палиативни средства, например леки електрошокове, силно кафе, стимулираща миризма, постепенно увеличаващо се затопляне и др. Когато тези стимулиращи мерки са ефективни, органите възвръщат отново нормалните си функции, защото тук няма болест, която да бъде отстранявана, а е налице просто потискане на здравата жизнена сила. Към тези неотложни мерки се отнасят и различните антидоти при остри отравяния: основи за минералните киселини, хепар сулфурис за металните отравяния, кафето и камфората (и ипекакуаната) за отравяне с опиум и т. н."

Но дори и при спешни ситуации ние можем да открием индикации са хомеопатично лекарство и те да бъдат толкова ясни, както и тези за антипатично. Ако можем да разчитаме тези индикации, действието на хомеопатичното лекарство и в условия на спешност ще бъде по-бързо и далеч по-меко от това на медикаментите. В случаи на асфиксия, шок с различна генеза и дори при отравяния, както и при много други спешни ситуации, хомеопатичното лекарство в ръцете на майстор ще спаси живота на пострадалия с почти чудесна бързина и с възможно най-щастливи последици. Показаното лекарство действа с огромна бързина и ние смеем да мислим, че неговите възможности за стимулиране на възстановителните процеси са неограничени.

Добре би било да имаме ясна представа пред какво сме изправени и честно да посочим точното място на това лечебно изкуство. За да затвърдим още повече своите възгледи, нека обсъдим това, което Carroll Dunham нарича "логичната аргументация на хомеопатията".

Хомеопатията се развива чрез индуктивния метод на мислене. Заключенията, до които е стигнала хомеопатията, са не само последователни, но те са и основани на Истината. Хомеопатията се развива като метод, следвайки стриктно правилата на индуктивното обобщение на данните, добити при прецизното изследване на фактите и от експериментите. Всички процеси, от доказването до предписанието, са под контрола на принципите на индуктивното мислене.

В речника на Funk & Wagnall индуктивното мислене се дефинира така:

"Индуктивният метод на мислене е научен метод, основан на индукцията. Той изисква: 1. Прецизно наблюдение; 2. Точна интерпретация на наблюдаваните факти с оглед на взаимната им връзка и тази между тях и техните причини; 3. Рационално обяснение на фактите съобразно техните истински причини или закономерности; 4. Научна теория, т.е. подреждане на фактите в такава координирана система, която да е в съответствие с действителността."

Нека разгледаме най-ранните стъпки, предприети от Ханеман, когато е развивал своя научен подход към лекуването на болния човек в съгласие с природните закони.

Уменията за логично мислене, развити още от детството му, оформят неговия проницателен ум и го правят особено подходящ за задачата, с която се е заел. С други думи, той се оказва обучен да разсъждава индуктивно от ранната си възраст и способен да вгради в научна теория непознати дотогава принципи, определящи развитието на болестта.

1. Прецизно наблюдение: Разочарованието на Ханеман от медицинската практика през XVIII век е пряк резултат от неговото умение да наблюдава и да разсъждава. Обучението, което получил, го подтикнало да търси логична причина за назначаването на медикаментозни субстанции. Хаотичният начин, по който са се предписвали лекарствата по това време не позволявал логично осмисляне на резултатите от тях. Ханеман бил впечатлен от честите провали на лекарите в опитите им да помагат на болните. Многобройните случаи на влошаване на състоянието на пациенти с относително леки и неусложнени заболявания, на които била оказвана възможно най-добрата медицинска помощ, го довеждат до решението да се откаже да практикува този вид медицина. Той се обръща към химията и превеждането на медицинска литература като средства за препитание. Преводът на един материал за употребата на хининова кора при периодична треска събужда любопитството му, тъй като самият той в миналото страдал от тази болест. Това бързо прераства в професионален интерес, който подтиква учения да започне експерименти с лекарствени субстанции, които по-късно получават названието доказване.

Тук Ханеман получава първото бляскаво хрумване, което го отвежда към разбирането за смислено прилагане на лекарствата. Това разбиране се основава на прецизното наблюдение върху способността на определени субстанции да предизвикват симптоми, от една страна, и върху симптомите у пациента, от друга. Ханеман значително опростява и изяснява този проблем, откривайки неговата логична основа.

2. До точната интерпретация на явленията, наблюдавани по време на доказванията, Ханеман достига след задълбочено проучване на сериите от експерименти с участието на големи групи хора. Той намалява вероятната грешка чрез натрупването на голям масив от данни и чрез все по-голямо прецизиране на наблюденията не само върху получените резултати, но и върху разнообразните фактори, които са в състояние да им влияят.

Ханеман скоро стигнал до убеждението, че 3. рационалното обяснение на явленията се крие в загатнатата от древните индийски мъдреци, от Хипократ, от Парацелз, Stahl и много други идея, че "болестите се лекуват от лекарства, които притежават силата да възбуждат подобни заболявания."

Преди Ханеман тази идея е прилагана спорадично. Той е първият учен, който подчертава значението й във всеки случай, при който е било постигнато истинско излекуване, както и първият учен, който изпитва лекарствени субстанции и класифицира резултатите, ръководен от този принцип.

Със своята 4. истински научна теория Ханеман прилага принципите, развити по пътя на индуктивното мислене и свързаните с тях експерименти, провеждани под негово ръководство.

Накратко, това е пътят, който е довел Ханеман до идеята да дава лекарствени субстанции на здрави хора-изпитатели, прилежно записвайки ефектите, които се изразяват в продукцията на симптоми на (изкуствена) болест с цел да приведе тези субстанции във вид, подходящ за хора, които страдат от подобни симптоми в рамките на (естествени) болестни синдроми. Така той извършва цялата работа по доказванията, такава каквато я познаваме до днес.

Процесът на индуктивното мислене достигна своя триумф в откриването с негова помощ на научните принципи, базирани на природните закони.

Също така, принципите на индуктивното мислене довеждат Ханеман по пътя на наблюдението на ефектите от лекарствата, назначени на базата на подобието на симптомите, до постепенното намаляване на дозата с цел избягване на страничните действия от назначената субстанция. Това намаляване на дозата се извършва съгласно определена формула, което от своя страна довежда до откриването на принципа на потенцирането или освобождаването на енергията.

Именно последното откритие се явява най-големият дар, който Ханеман прави на науката изобщо и на медицината в частност. Ако той не притежаваше могъщата способност да наблюдава и да интерпретира рационално наблюдаваните явления, той никога не би се добрал до такива висоти. Ако си дадем сметка каква е била медицинска практика през столетията и последните години, предхождащи появата на Ханеман, и какви са били медицинската практика и научните изследвания след него, и ако схванем значимостта на откритието му за силата, освобождавана в процеса на безкрайно малките разреждания, не можем да не се удивим на неговата блестяща логика и на стръвта, с която е следвал разсъжденията си.

Сега вече е лесно да видим и да признаем колко уместно е описанието на Stuart Close за хомеопатията, в което той описва нейните основи като "... солиден бетон, направен от натрошената скала на суровите факти и скрепен от цимента на великите природни закони...", върху който е изградена здрава надстройка, неотделима от своите основи.

Всичко това показва връзката на фактите с хомеопатичната практика и очертанията на мисловния процес, послужил като база за разработване и изграждане на хомеопатичната наука. Той е приложим във всеки конкретен случай, който хомеопатът е призован да лекува. И тук принципите са същите: преглед на пациента или регистриране на доказването; анализ и оценка на симптомите във всеки отделен случай; избор на лекарство. Всички тези дейности се ръководят от правила и систематизирана методика, базиращи се на индуктивното мислене. По този начин ние определяме кое е характерното у пациента и в лекарството, а характерните симптоми са винаги главното у пациента.

Това, което е истинно в един симптом, често се оказва истинно за пациента като цяло. Илюстрация за последното е реакцията към температурните промени на отделни части и симптоми, която може да се отнесе към човека като цяло. Следователно, когато се стремим да оформим тоталността от симптоми, ние трябва инстинктивно да преценяваме и изведнъж се оказва, че сме сглобили симптома, отнасящ се за човека като цяло или за отделна негова част, според случая. Ето как го е описал Close в книгата си "Геният на хомеопатията":

"Логиката помага за разбирането на обвързаната тоталност или картина на симптомите на пациента в тяхната цялост. От всички части логиката изгражда цялото. Това разкрива случая. С други думи, чрез обобщението ние откриваме точното място на всеки отделен детайл и придаваме конкретна форма на случая, така че да може да бъде схванат от разума ни в неговата цялост.

Истинската тоталност е много повече от обикновен сбор, ако ще той да обхваща и всички симптоми. Тя може дори да изключва и някакъв особен симптом, ако той не е свързан логично със случая. Такива симптоми се наричат "случайни" и не бива да влияят върху избора на лекарство. Тоталността е тази конкретна форма, която симптомите приемат, когато бъдат подредени в логична връзка помежду им. Тогава тоталността добива уникален вид, лесно разпознаваем от всеки, който е наясно със симптоматиката и характерните особености на лекарствата и болестите.

Основата за хомеопатичното предписание е тоталността на симптомите на пациента, така както ги вижда и интерпретира хомеопатът. Успешно предписание не може да се направи от позицията на диагностика, хирурга или патолога, поради различния начин, по който те интерпретират и класифицират симптомите. Предписание може да се направи само на базата на симптоми, които имат съответни или подобни на себе си в Материя медика."

Индивидуалността винаги ни се набива в очите при изследването на случая. Трите задължителни стъпки, които трябва да се направят при грижливото снемане на случая, са: преглед на пациента, преглед на регистрираните симптоми на пациента и преглед на Материя медика.

След като са направени и анализирани, тези стъпки ни водят чрез процеса на индукция към общото или главното в случая, като общото представлява сбора от особеностите. Доколко ценно е едно обобщение, зависи на първо място от данните, от които е извлечено. Във философията съществува аксиома, че "Общата истина е съвкупност от частните истини, която добива логично изражение, след като са потвърдени или отхвърлени неограничен брой индивидуални факти."

Не е възможно да оформим общото, ако не вземем предвид, не анализираме и асимилираме специфичните особени симптоми в тяхната връзка с цялото. Малките особености се превръщат в големи, а големите - в цялостна и всеобхватна концепция за случая. Подобна всеобхватна концепция е Similia similibus curentur - най-завършеното и с най-важни последствия обобщение, което е било правено чрез дедукция на базата на отделни факти.

За ценността на едно обобщение от определящо значение са данните, от които е извлечено. Фактите трябва да са точни и пълни.

Там, където имаме много и ясни ментални симптоми, те са винаги общи, определящи, тъй като представят най-характерните специфики на човека. Модалностите също са общи и определящи, тъй като са натурални модулатори на случая. "Там, където няма общи симптоми, казва Kent, там излекуване не може да се очаква."

Подходът към изследването на случая и подходът към изследването на Материя медика по същество са едно и също нещо - Материя медика е точно копие на болестта.

Bоеnninghausen показа в своя Реперториум, че влошаванията и подобряванията като модалности имат ранг на общи симптоми. Close отнася този Реперториум към "най-великите шедьоври на анализа, сравнението и обобщението в нашата литература." Опитът да се сведе приложението на тези модалности до частните симптоми, при които те са били наблюдавани най-напред, се оказал неуспешен от практична гледна точка, затова групирането им от Bоеnninghausen като общи симптоми е шедьовър на индуктивното мислене. Пишейки за тези модалности, които приема за общи, той казва:

"Всички тези индикации са толкова солидни и заслужаващи доверие и са потвърдени от толкова многобройни източници, че едва ли нещо може да се сравни с тях по ранг. Може да се каже, че в това отношение те са ненадминати. Но най-ценният факт, свързан с тях е следният: Тези характеристики не се ограничават само в рамките на този или онзи симптом, но като червена нишка преминават през всички болестни симптоми на даденото лекарство, които са свързани с болка, независимо от нейния вид и дори с чувството на дискомфорт, от което следва, че те са еднакво приложими и при външни, и при вътрешни симптоми от най-различно естество."

Bоеnninghausen достига до този извод чрез индуктивно проучване на фактите и затова резултатите са продукт на солидни разсъждения.

Виждаме, че хомеопатията е много повече от закона за подобието. В основата си тя е научен метод за лечение, който се базира на природните закони и индуктивното мислене. Тя се намира в близко родство със законите за естествения растеж и развитие. Цялата тази материя е концентрирана в §3 на "Органон"-а, където Ханеман пише:

"Ако лекарят ясно разбира какво трябва да бъде лекувано в болестта като цяло и у всеки отделен болен (познание за болестта, болестни индикации), ако той ясно разбира какво е лечебно в лекарствата като цяло и във всяко отделно лекарство (познание за лекарствените свойства), и ако в съответствие с ясни принципи той умее така да пригоди това, което е лечебно в лекарствата към болестта у пациента, че да последва излекуване; ако той е способен не само да подбере това лекарство, чийто начин на действие е най-подходящ за конкретния случай (избор на лекарството или индицирано лекарство), но също така да избере точното количество на подходящото лекарство (съответната доза) и точния интервал за повторение на дозата; ако, казвам, той знае всичко това и в добавка познава препятствията пред излекуването и е в състояние да ги отстрани, тогава той наистина разбира как да си върши работата, опирайки се на здравия разум и става истински практик на целебното изкуство."

1.      Какво трябва да знае лекарят преди да започне да практикува успешно медицина?

Отговор: Кое е лечимо с лекарства (т.е. кое се нуждае от лекарствено лечение) и кое е лечебно в лекарствата.

2.      Как може лекарят да научи кое е лечебно в лекарствата?

3.      Сравнете ефекта на хомеопатията при хронични и остри болести.

4.      Как се отнася лекарят-хомеопат към привидно обърканите симптоми?

5.      С какво свързва хомеопатията заболяванията на отделните органи?

6.      Защо хомеопатията не отдава такова значение на експериментите върху животни?

7.      Защо ние смятаме, че познанието за лекарствата и тяхната реакция, събрани и регистрирани в хомеопатичната литература е наистина научно?

8.      Каква е най-общата дефиниция на хомеопатията?

9.      Отговор: Медицинска система, основана на природните закони.

10.  Как подхожда хомеопатията към изявената физическа патология?

11.  Какво разбира Ханеман под "отстраняване на всички препятствия пред излекуването"?

12.  Как се проявява болестта?

13.  Какъв е пределът за познанието ни за болестта?

14.  Как лекуваме спешните случаи, като отравяния, асфиксия и др. ?

15.  Какво разбираме под естествена болест? А под изкуствена болест?