Въведения в хомеопатията

homeopathy33 Хомеопатията е преди всичко нефизически или енергиен лечебен метод, една от най-главните форми на енергийна медицина на нашето време. Хомеопатичната медицина е вибрационна система, която използва микродози от субстанции, получен от растения, минерали и животни с цел стимулиране на естествена оздравителна реакция. Действието на хомеопатичното лекарство не се реализира по физиологичните пътища, които се активират при назначаването на конвенционални медикаменти. Хомеопатията е система за лечение на индивиди, която стимулира тялото и ума към самоизлекуване. Един от начините да се разбере концепцията на начина на действие на хомеопатията е да се погледне на човека в многоизмерна, вибрационна перспектива. Ние представляваме уникална енергийна система с множество механизми за енергиен контрол, които спомагат за регулирането и поддържането на здравето на физическото тяло. Човешкото тяло, бидейки енергийна система, си има преобладаваща или резонантна честота на енергията. Всяко нещо в света - растение, животно и дори камък - осцилира и вибрира в някаква степен. Ключовата честота на вибрация на един неодушевен предмет или животно е неговата резонантна честота. Осцилиращите системи абсорбират енергията максимално, ако тя им се предоставя в резонантната честота на системата.

Представете си, че човешкото тяло притежава своя собствена, дълбоко присъща резонантна честота. Честотата на енергията, при която тялото вибрира или резонира е, също така, отражение на неговото настоящо състояние на здраве или болест. Когато човек е болен, резонантната му честота може да се повиши или понижи, в зависимост от естеството на болестта. Когато един индивид е болен, неговото тяло прави всичко по възможностите си, за да възстанови състоянието на равновесие. Ако човекът има шанса да получи повече енергия в честотата, на която резонира най-пълноценно, тя може да му послужи като активираща енергия, необходима за цялостно изтласкване на токсичността на болестта от тялото. Хомеопатът се стреми да свърже вибрационна честота на едно от хомеопатичните лекарства с вибрационната честота на организма. Съгласно тази "резонансна теория", една вибрираща система ще абсорбира максимум енергия в своята резонансна честота. Следователно, само абсолютното съответствие между честотата на болния пациент и честотата на хомеопатичното лекарство може да осигури трансфер на резонантна енергия към пациента, който поставя начало на самооздравителна реакция.

Тъй като хомеопатичното лекарство е изключително силно разредено, при приемането на "неправилно" лекарство не се получават странични ефекти; в такъв случай просто не следва никакъв ефект. Ако е подбрано правилно, точно лекарство и болестта е излекувана, причината е, че хомеопатичното лекарство е доставило някаква форма на неосезаема, недоловима енергия в организма в точната честота на витална енергия, която е необходима, за да осигури излекуване от специфичната болест. Процесът на приготвяне на хомеопатичните лекарства чрез многократно разреждане и потенциране е в състояние да "извлече" по-високи вибрационни свойства или форми на животворна енергия от растителната субстанция и да ги "отпечата" директно върху водата. Колкото по-високи стават разрежданията, толкова лекарствата стават по-малко материални по своето естество и повече духовни и енергийни по своите действия. Всъщност, хомеопатичните лекарства действат преди всичко чрез енергийно излекуване на болестта на нивото на духовното тяло, а едва след това се пристъпва към възстановяване на равновесието на физическото тяло.

Според друга теория за осъществяването на ефектите на хомеопатичните лекарства, последните доставят някаква форма на енергийно кодирана биологична информация или биоинформация, която дава инструкции на организма, за да подпомогне оздравителния процес. Биоинформационната теория за хомеопатията разглежда тялото не само като биологично-енергийна мрежа, а и като сложна информационно-обработваща система, нещо като биокомпютър, който използва кодирана информация за регулирането на многобройните си подсистемни компоненти. Повечето хора възприемат обработването на информацията в човешкото тяло като електрически импулси, преминаващи с изключителна бързина през нервните клетки на мозъка и по нервните пътища, свързващи мозъка и телесните системи. Нервните клетки предават вид електрическа биоинформация, която пренася съобщения между мозъка и тялото. Нашето кръвообращение също пренася други типове кодирани биоинформационни сигнали под формата на хормони, пептиди и други биохимични субстанции, които носят химични съобщения в едната и в другата посока между мозъка и органите и жлезите на тялото.

Учените откриха, че биологичната информация, използвана за регулиране на дейността на различните телесни системи, съществува под формата на материални кодове, каквито са биомолекулите на хормоните и невротрансмитерите, но също и под формата на енергийни кодове. Тези енергийни кодове за информация могат да задвижат същите клетъчни реакции, които се активират от молекулните кодове. В организма може да бъдат въведени и използвани различни видове биоинформационни езици за задвижване на едни и същи клетъчни оздравителни реакции. Дали този сигнал се предава чрез химическа, електрическа или електро-магнитна форма на кодиране, изглежда няма значение за организма. В случая с потенцираните хомеопатични лекарства вероятно се пренася някакво фино енергийно биоинформационно съобщение, което е в състояние да стимулира определени аспекти на физическите и духовни енергийни самооздравителни системи на организма. И едната, и другата теория за хомеопатията са еднакво приложими при разясняването на въпроса как действа хомеопатията. Не винаги е задължително да се разбере в най-дребни детайли как едно нещо функционира, за да бъде то ценна терапевтична възможност. Лекарите прилагаха аспирина повече от 100 години преди учените да установят точния механизъм на неговите действия.

Системата на хомеопатията приема, че всички психологически, физиологични и клетъчни процеси са взаимосвързани и се засягат при болест. Хомеопатията води началото си от основополагащото "Есе за Новия лечебен метод", написано от германския лекар д-р Самуел Ханеман в 1796. Според него, една болест може да бъде излекувана чрез назначаването на субстанция, която у здрав човек предизвиква симптоми, подобни на тези на болестта (similia similibus currentur - подобно се лекува с подобно).

Наблюдения

Прилагането на лекарства на базата на подобието не било нещо ново; то може да бъде проследено до много по-ранни етапи от историята на медицината (Хипократ, св. Августин, Парацелз), но Ханеман бил първият, който систематизирал този принцип и въвел много високите разреждания или хомеопатичните потенции, които са източникът на повечето спорове, заобикалящи хомеопатията. Назначаването дори на една-единствена минимална доза от лекарството задвижва у пациента реакция, която оди, често пъти след първоначално влошаване на болестта, до излекуване. Така оздравяването не се дължи на директен потискащ ефект от страна на назначената субстанция, а на действието на т. нар. жизнена сила. Жизнената сила или дълбоко присъщата мъдрост на организма е метафоричен израз, който означава динамичната саморегулаторна способност, с която са надарени всички живи същества и чието наличие осигурява по-голям шанс за оцеляване. Ханеман вярвал, че всеки фактор, който влияе върху виталността и всяко лекарство въздействат в по-голяма или по-малка степен върху жизнената сила и причиняват определени промени в здравословното състояние на индивида за по-дълъг или по-кратък период. Това той нарекъл първичен ефект. Той твърдял, че нашата жизнена сила се стреми да се противопостави на първичния ефект чрез своята собствена енергия. Това съпротивително действие й е дълбоко присъщо и в действителност представлява автоматично действие на нашата жизнесъхраняваща сила, което Ханеман нарекъл вторичен ефект или противодействие.

Той дал много примери в подкрепа на твърденията си: "Консумацията на кафе се последва от прекомерна оживеност (първичен ефект), но по-късно се установява продължителна отпуснатост и сънливост (реакция, вторичен ефект), освен ако те не бъдат отново отстранени за кратко време чрез нови дози кафе (палиативен ефект). След дълбокия, безпаметен сън, причинен от опиум (първичен ефект), следващата нощ ще бъде още по-безсънна (реакция, вторичен ефект). След запека, предизвикан от опиум (първичен ефект), следва диария (вторичен ефект); а след прочистване на червата с медикаменти, които ги раздразват, следва запек, който продължава по няколко дни (вторичен ефект). И нещата винаги се случват по аналогичен начин - след първичния ефект на един медикамент, който в големи дози причинява съществена промяна в здравословното състояние на здрав човек, вторичното действие на нашата жизнена сила - както практиката потвърждава - предизвиква неговата пълна противоположност. Цялата лечебна мощ на лекарствата се състои в силата им да променят здравословното състояние на човека и се разкрива чрез наблюдение върху него."

В резултат от този принцип, чрез експериментиране върху здрави хора-изпитатели ние можем да научим първичните и вторичните ефекти на голям брой лекарства и точно това всъщност сторил Ханеман. Не съществува друг възможен начин, по който да може да бъдат точно установени специфичните ефекти на лекарствата върху здравето на индивида. Тъй като хомеопатията е насочена към стимулиране на самоизлекуването, тя действа само в рамките на темпото, с което се извършват естествените промени в организма. Понякога това става рязко и оздравяването е пълно, друг път може да става бавно или да не се случи изобщо. Хомеопатията повлиява по-скоро динамичния болестен процес, отколкото неговите структурни или анатомични проявления. Първото истинско прозрение за Закона на Подобието Ханеман получил в 1789, когато превеждал книгата на У. Кулен, един от най-знаменитите лекар на онази епоха. На едно място в книгата си Кулен отдал ефикасността на хининовата кора (хина, cinchona) в лечението на маларията на нейната горчивина и астрингентни свойства. Ханеман, който бил също и експерт в химията и прецизен експериментатор, останал много недоволен от това обяснение, тъй като абсолютно наясно със съществуването на множество други, много по-горчиви и по-астрингентни от хининовата кора субстанции, които, обаче, нямали никакъв ефект при малария. Тогава той започнал да експериментира върху себе си, приемайки многократни дози от екстракт от хининова кора, докато не стигнал до стадий, в който започнали да се проявяват треска, втрисания и други симптоми, подобни на маларийните. Ханеман предположил, че причина за ефикасността на хининовата кора при пациенти, болни от малария, трябва да е свързана по някакъв начин с факта, че тази субстанция предизвиква симптоми, подобни на тези на болестта, за чието лечение се използва. Впоследствие той изпробвал много от медикаментите, използвани широко по онова време, върху себе си, както и върху свои приятели и близки и опирайки се на широките си познания по ботаника, химия и токсикология, проучил ефектите на много растения и медикаментозни субстанции.

През следващите 20 години, на базата на наблюденията си върху пациентите и на изключително педантичните доказвания, Ханеман поставил основите на Материя медика. Още в 1796 той публикувал статия, в която посочил три вида подход към лечението на болестите; първият (който той определил като най-"възвишен") се състоял в отстраняване на причината, ако тя е известна; вторият тип се състоял в лечение чрез противоположно, с други думи, лечение, което той дефинирал като "палиативно", например, прилагането на лаксативи при запек; третият тип било лечението чрез подобно, което той смятал за единствения правилен подход, ако се изключи превенцията. Ханеман не подминал и важността на диетата, физическите упражнения и хигиената - фактори, които по онова време практически били игнорирани от медицинската наука. Ханеман със сигурност е бил съвършено наясно със съществуването на болестотворни микроорганизми и бил запознат отблизо с трудовете на своите съвременници, включително Сайднъм, Дженър и други, но поставял силен акцент върху средата, гостоприемника и болния.

История

Хомеопатичната медицина е преживяла значителни възходи и спадове в своето историческо развитие - бързият първоначален бум из целия свят през XIX век бил последван от челен сблъсък с ортодоксалната медицина, който спрял възхода на хомеопатията, след което последвал траен упадък, особено в западните държави, в някои от които тя изчезнала напълно. През последните пет десетилетия, обаче, ние сме свидетели на прогресивно възстановяване на практикуването на хомеопатия, дори и във високо развити в технологично отношение държави като Франция, Германия и Италия. Самият Ханеман още от самото начало се оказал изправен пред силната опозиция на колегите си и още по-ожесточеното противопоставяне на аптекарите, които чувствали, че той подкопава устоите на тяхната професия - тъй като Ханеман препоръчвал употребата на малки дози и бил против предписването на няколко медикамента, тази нова медицина била възприемана като сериозна заплаха за техните печалби. Нещо повече, той бил обвинен, че разпространява свои собствени лекарства и ги дава на пациентите си, което по онова време било незаконно. След предявяването на това обвинение Ханеман бил арестуван в Лайпциг през 1820, бил осъден и принуден да напусне града. Тогава той получил разрешение от Великия дук Фердинанд да практикува хомеопатия в град Кьотен, където продължил да работи, да пише и да обучава нарастващия брой свои последователи, които се пръснали из цяла западна Европа. Когато в 1843 Ханеман издъхнал, хомеопатията вече била известна във всички европейски държави (с изключение на Норвегия и Швеция), както и в САЩ, Мексико, Куба и Русия, а скоро след тази година достигнала Индия и Южна Америка.

По време на холерната епидемия в Лондон през 1854 смъртността била 53.2% при пациентите, лекувани в конвенционалните болници срещу 16.4% при тези, лекувани в хомеопатични болници. По време на епидемията от жълта треска, която помела южните щати на Америка през 1878, статистиката показала, че смъртността при пациенти, лекувани хомеопатично, представлява една трета от тази при пациентите на конвенционално лечение. ПрезXIX век хомеопатията била изключително популярна в САЩ, където практикували велики фигури като Херинг, Кент и Фарингтън. Хомеопатия се преподавало в Бостънския университет и в университетите в Мичиган, Минесота и Айова. Към края на века излизали цели 29 хомеопатични списания. В 1844 бил основан Американският хомеопатичен институт, който по този начин се превърнал в първото американско медицинско общество. Въпреки тези впечатляващи факти, съвсем скоро се надигнала силна и организирана съпротива от страна на "ортодоксалната" медицина, която гледала на възхода на хомеопатията като на най-голяма заплаха за нея - хомеопатията поставяла под въпрос самата философска основа, клиничната методология и официалната фармакология на ортодоксалната медицина. От самото си начало новият подход въплътил в себе си силно критично отношение спрямо прилагането на конвенционални медикаменти, които били осъдени като вредни, токсични и водещи до нежелани ефекти, тъй като били базирани на потискането на симптоми. От друга страна, практикуването на хомеопатия предполагало продължително обучение и индивидуализация на лечението - два фактора, които изисквали на пациентите да се отделя много повече време, отколкото лекарите били склонни да жертват.

В 1846 била основана Американската медицинска асоциация (AMA), една от първите цели на която била войната с хомеопатията - на хомеопати не се разрешавало да членуват в АМА, а на членовете на АМА било забранено дори да се консултират с хомеопат, наказанието за което било изключване от Асоциацията; отказвано било правото да практикуват на дипломирани лекари с дипломи от университети, в чиито бордове участвали професори по хомеопатия. В 1910 била извършена атестация на американските медицински университети (Докладът на Флекснер) на базата на критерии, които предопределяли висока оценка за университети, поставящи акцент върху физико-химичния и патологичния подход към човешкия организъм и безпощадно наказвали преподаването на хомеопатичния подход. Хомеопатичните колежи очевидно нямало как да получат висок атестат и тъй като право на практика се давало само на завършили университети с висока оценка, този доклад се превърнал в смъртоносен удар върху хомеопатичното обучение. От 22-та хомеопатични колежа, функциониращи през 1900, до 1923 просъществували само два. Към 1950 в САЩ нямало и един университет, в който да се преподава и изучава хомеопатия, а в цялата държава практикуващите хомеопати не наброявали и 100 души, почти всички на възраст над 50 години Тежък удар върху хомеопатичната теория нанесла химията, най-вече чрез закона на Авогадро, публикуван отначало като хипотеза в 1811, а впоследствие доказан експериментално от Миликан в 1909. Според този закон, един мол от която и да било субстанция съдържа6.02254 x 1023 молекулни или атомни единици.

Една просто изчисление показало, че при разрежданията на която и да било субстанция над 1024 (24х или 12с според хомеопатичната номенклатура) едва ли съществува дори и минимален шанс разтворът да съдържа дори и една молекула или атом от изходното вещество. След това заключение оставала само една малка стъпка до осмиването на употребата на хомеопатични лекарства и хомеопатите били заклеймени, че са от една черга с която и да било езотерична секта. Подобни мнения продължили да се изказват на висок глас в почти непроменен вид почти до наши дни, а дори и днес може да бъдат срещнати в някои авторитетни текстове. Лекуването неизменно включва в себе си смесица от логическо, рационално и научно мислене и изследване, основаващо се на интуиция, емпиричен и личен опит. Живият живот ни призовава да прилагаме и двата вида процеси. Болестите често ни принуждават да повишим степента на интеграция между тези два коренно различни начина за добиване на познание. Движейки се между съвременния медицински материализъм и енергийния медицински подход, читателят ще разбере начините, по които все още ненамерилите отговор житейски въпроси пришпорват мисълта отвъд пределите на реалността, такава, каквато я виждат тези два широко разпространени подхода.

Хомеопатични лекарства

Не само клиничната методология, но и начинът на приготвяне на субстанциите, използвани в хомеопатията, е абсолютно уникален. Хомеопатичните лекарства се получават чрез процес на серийно разреждане и сукусиране, чиято цел е да се осигури по-голям терапевтичен ефект на разрежданията (динамизация). В практиката изходната субстанция се екстрахира чрез разтварянето й в алкохолен разтвор с различна концентрация или ако е неразтворима, отначало се стрива на прах и се тритурира с лактоза, след което се разтваря във водно-алкохолен разтвор. Първоначалният разтвор, който съдържа активните съставки в максимална концентрация, се нарича майчина (матерна) тинктура (MY). Тя претърпява серия от последователни разреждания, всяко едно от тях последвано от енергично раздрусване (сукусиране). Най-често използваните разреждания/потенции са: 1:9 (означавано с D, DH, X или х), при което 1 част от най-концентрирания разтвор се смесва с 9 части от разтворителя; 1:99 (означавано с С, СН или с), когато 1 част от най-концентрирания разтвор се смесва с 99 части от разтворителя. Съществуват и разреждания, означавани с LM, които се базират на серийни разреждания в съотношение 1:50 000 и дори Корсакови разреждания (означавани с К), базирани на разреждания, получаващи се чрез изпразване на съда, в който се е намирал най-концентрирания разтвор, при което в него остават няколко капки и повторното му напълване с разтворител. И накрая, да споменем, че в наши дни се използват и механизирани процедури с непрекъснат поток на разтворителя.

Добре известно е, че често се използват много високи разреждания, в които теоретически не е останала и една молекула от изходната субстанция. Това представлява един от крайъгълните камъни в хомеопатията и в същото време основният проблем, с който се сблъскват изследователите, заели с потвърждаването и евентуалното обяснение на начина на действие на хомеопатичните лекарства. Друг много важен момент е т. нар. динамизация. В процеса на приготвяне на хомеопатичните лекарства правилото е след всяко разреждане полученият разтвор да бъде подложен на енергично раздрусване. Класическата стандартна практика изисква 100 раздрусвания в посока нагоре-надолу, но вече има развити и други техники на сукусиране, включително и автоматични такива. Съществуват и препарати под форма на гранули или глобули, състоящи се от малки сферички от сукроза или лактоза, импрегнирани с Ханемановото разреждане, от което лекарството получава и своето название. Например, Arnica montana (арника, планинска маргаритка) 9с, гранули, представлява гранули, импрегнирани с 9с-разреждане на Arnica montana.