Хомеопатичната медицина е преживяла значителни възходи и спадове в своето историческо развитие – бързият първоначален бум из целия свят през XIX век бил последван от челен сблъсък с ортодоксалната медицина, който спрял възхода на хомеопатията, след което последвал траен упадък, особено в западните държави, в някои от които тя изчезнала напълно. През последните пет десетилетия, обаче, ние сме свидетели на прогресивно възстановяване на практикуването на хомеопатия, дори и във високо развити в технологично отношение държави като Франция, Германия и Италия. Самият Ханеман още от самото начало се оказал изправен пред силната опозиция на колегите си и още по-ожесточеното противопоставяне на аптекарите, които чувствали, че той подкопава устоите на тяхната професия – тъй като Ханеман препоръчвал употребата на малки дози и бил против предписването на няколко медикамента, тази нова медицина била възприемана като сериозна заплаха за техните печалби. Нещо повече, той бил обвинен, че разпространява свои собствени лекарства и ги дава на пациентите си, което по онова време било незаконно. След предявяването на това обвинение Ханеман бил арестуван в Лайпциг през 1820, бил осъден и принуден да напусне града. Тогава той получил разрешение от Великия дук Фердинанд да практикува хомеопатия в град Кьотен, където продължил да работи, да пише и да обучава нарастващия брой свои последователи, които се пръснали из цяла западна Европа. Когато в 1843 Ханеман издъхнал, хомеопатията вече била известна във всички европейски държави (с изключение на Норвегия и Швеция), както и в САЩ, Мексико, Куба и Русия, а скоро след тази година достигнала Индия и Южна Америка.

По време на холерната епидемия в Лондон през 1854 смъртността била 53.2% при пациентите, лекувани в конвенционалните болници срещу 16.4% при тези, лекувани в хомеопатични болници. По време на епидемията от жълта треска, която помела южните щати на Америка през 1878, статистиката показала, че смъртността при пациенти, лекувани хомеопатично, представлява една трета от тази при пациентите на конвенционално лечение. ПрезXIX век хомеопатията била изключително популярна в САЩ, където практикували велики фигури като Херинг, Кент и Фарингтън. Хомеопатия се преподавало в Бостънския университет и в университетите в Мичиган, Минесота и Айова. Към края на века излизали цели 29 хомеопатични списания. В 1844 бил основан Американският хомеопатичен институт, който по този начин се превърнал в първото американско медицинско общество. Въпреки тези впечатляващи факти, съвсем скоро се надигнала силна и организирана съпротива от страна на “ортодоксалната” медицина, която гледала на възхода на хомеопатията като на най-голяма заплаха за нея – хомеопатията поставяла под въпрос самата философска основа, клиничната методология и официалната фармакология на ортодоксалната медицина. От самото си начало новият подход въплътил в себе си силно критично отношение спрямо прилагането на конвенционални медикаменти, които били осъдени като вредни, токсични и водещи до нежелани ефекти, тъй като били базирани на потискането на симптоми. От друга страна, практикуването на хомеопатия предполагало продължително обучение и индивидуализация на лечението – два фактора, които изисквали на пациентите да се отделя много повече време, отколкото лекарите били склонни да жертват.

В 1846 била основана Американската медицинска асоциация (AMA), една от първите цели на която била войната с хомеопатията – на хомеопати не се разрешавало да членуват в АМА, а на членовете на АМА било забранено дори да се консултират с хомеопат, наказанието за което било изключване от Асоциацията; отказвано било правото да практикуват на дипломирани лекари с дипломи от университети, в чиито бордове участвали професори по хомеопатия. В 1910 била извършена атестация на американските медицински университети (Докладът на Флекснер) на базата на критерии, които предопределяли висока оценка за университети, поставящи акцент върху физико-химичния и патологичния подход към човешкия организъм и безпощадно наказвали преподаването на хомеопатичния подход. Хомеопатичните колежи очевидно нямало как да получат висок атестат и тъй като право на практика се давало само на завършили университети с висока оценка, този доклад се превърнал в смъртоносен удар върху хомеопатичното обучение. От 22-та хомеопатични колежа, функциониращи през 1900, до 1923 просъществували само два. Към 1950 в САЩ нямало и един университет, в който да се преподава и изучава хомеопатия, а в цялата държава практикуващите хомеопати не наброявали и 100 души, почти всички на възраст над 50 години Тежък удар върху хомеопатичната теория нанесла химията, най-вече чрез закона на Авогадро, публикуван отначало като хипотеза в 1811, а впоследствие доказан експериментално от Миликан в 1909. Според този закон, един мол от която и да било субстанция съдържа 6.02254 x 10²³ молекулни или атомни единици.

Една просто изчисление показало, че при разрежданията на която и да било субстанция над 1024 (24х или 12с според хомеопатичната номенклатура) едва ли съществува дори и минимален шанс разтворът да съдържа дори и една молекула или атом от изходното вещество. След това заключение оставала само една малка стъпка до осмиването на употребата на хомеопатични лекарства и хомеопатите били заклеймени, че са от една черга с която и да било езотерична секта. Подобни мнения продължили да се изказват на висок глас в почти непроменен вид почти до наши дни, а дори и днес може да бъдат срещнати в някои авторитетни текстове. Лекуването неизменно включва в себе си смесица от логическо, рационално и научно мислене и изследване, основаващо се на интуиция, емпиричен и личен опит. Живият живот ни призовава да прилагаме и двата вида процеси. Болестите често ни принуждават да повишим степента на интеграция между тези два коренно различни начина за добиване на познание. Движейки се между съвременния медицински материализъм и енергийния медицински подход, читателят ще разбере начините, по които все още ненамерилите отговор житейски въпроси пришпорват мисълта отвъд пределите на реалността, такава, каквато я виждат тези два широко разпространени подхода.