Разтърсваща история за едно българско семейство

Малко предистория

Една млада българка – Доротея – ме помоли за подкрепа във връзка със заплаха от страна на Агенцията за закрила на детето да й отнемат новородената рожба.

Поводът е решението на Доротея и нейния съпруг детето им да види бял свят в дома си, а не в болница.

Доротея ми изпрати историята си – подробен, сдържан и дълбоко впечатляващ разказ, описващ перипетиите на бебето Тея и неговите родители след раждането.

Не ми беше трудно да преценя, че описаните събития засягат няколко изключително злободневни теми, поради което реших да се свържа с Иван Стаменов – „От извора”.

Подобно на мнозина от вас, уважаеми читатели, аз ценя високо г-н Стаменов като честно и остро перо, а уебсайтът www.otizvora.com безспорно е един от най-честните и професионално разработвани сред българските нонконформистки сайтове. Целта ми беше много проста – историята на Тея и семейството й да достигне до колкото може повече българи.

Иван Стаменов реагира по присъщия му начин – бързо, точно и професионално – и аз му благодаря.

КОМЕНТАР на ХОМЕОХЕЛП

За този коментар ме провокира уникалното концентриране в една житейска ситуация на всички най-сериозни проблеми, които гнетят българите като (потенциални) пациенти в наши дни.

В курсив са извадки от разказа на Доротея.

В началото бих искал да подчертая очевидното – всички последвали раждането проблеми между младото семейство и лечебните заведения / лекарите, към които семейството се обръща за помощ, произтичат от решението на родителите за домашно раждане. Лекарите, призвани да помогнат на Тея, реагират на това решение като на обида, явно не схващайки, че решението на все повече българки да родят у дома не означава решение да родят без лекарска и/или акушерска помощ.

Повече от ясно е, че всяка родилка би искала да разчита на лекар-акушер и на акушерка, раждайки рожбата си у дома. Причината това да е невъзможно в настоящия момент е изоставането в подготовката на здравните специалисти да водят раждания в домашни усковия, т. е. отговорност за наличието на подобен проблем носят изцяло здравните власти, медицинските университети и лекарите, които упорито отказват да се подготвят за водене на раждане в домашни условия. По този начин те 1. поставят родилките в излишно усложнена ситуация и 2. нерядко се възползват от ситуацията, за да шантажират родилките, решили да родят у дома. Това не прави чест нито на здравните власти, нито на медицинските университети, нито на лекарите.

• „... в момента, в който ме сложиха на количка, всички излязоха от една стая и се нахвърлиха върху мен с различни саркастични нападки.”
  

В момента, в който в една болница постъпи пациент, целият персонал е длъжен да прави едно – да му помага. Всякакви нападки, особено саркастични, са не само неетични - те са незаконни.

• „Наплашиха ме доста и имам подозрения, че са ме лъгали. ... В Търговище ми бяха казали, че конците ми са саморазграждащи се, а се оказа, че са коприна и е трябвало да се махат.”
  

В медицинската документация би трябвало да е вписано какви конци е ползвал акушер-гинекологът, зашил епизиотомията. Ако там е вписано „коприна”, защо родилката е била въведена в заблуждение? Ако е вписано друго, как следващите лекари, поели родилката откриват коприна?

• „Постояните нападки и сарказмът ме натовариха много и никой не се съобрази с това, че се тревожа за детето си. Някой бяха дори жестоки.”
  

Подминавам факта, че подобно отношение към пациент е крещящо непрофесионално. Въпросът е дават ли си сметка здравните власти и лекарите, демонстриращи еднозначно негативно отношение към домашното раждане, че именно те са главният фактор, който подтиква бъдещите родилки към подобно решение? И че става дума за решение, което в повечето случаи никак, ама никак не се взема лесно?

• „Появи се и жена от "Агенцията за закрила на детето” (което и очаквах), но не очаквах да показва най-вече личното си мнение и да се опитва да ме манипулира и заплашва, тъй като отказвахме да й се поставят ваксини.”
  

Повече от явно е, че въпросната чиновничка подхожда към казуса предубедено, което е недопустимо, ако тя има намерение да върши работата, за която й се плаща и то съгласно нормативите, които определят задълженията.

Повече от явно е, че статутът на социален работник не дава никому правото да съди – нито в юридическия, нито в общочовешкия смисъл на думата. Социалният работник трябва да изясни обстоятелствата в конкретния казус и да придвижи съответната документация до инстанцията, която взема решения.

Тревожното (меко казано) е, че подготвяният в момента изключително спорен Закон за детето предвижда много повече права на социалните работници, а те са очевидно неподготвени за подобна отговорност. Острото противопоставяне на активните българи срещу въпросния проектозакон има в основата си именно тревогата, че социалните служби и социалните работници ще бъдят ръководени задкулисно от субекти, които имат интерес българските деца да бъдат безогледно ваксинирани и третирани с медикаменти. Това ще бъде представяно като „грижа” и „лечение”, докато всъщност си е обикновено осигуряване на по-широк пазар на фармацевтични продукти. Подчертавам, че не виждам в това никаква конспирация – това си обикновена търговия, само че непочтена.

Що се отнася до идеята Тея да бъде ваксинирана, предвид състоянието й лекарите трябваше да са първите, които да се противопоставят на тази идея. Дори – хипотетична ситуация – родителите да настояват детето да бъде ваксинирано, лекарите би следвало да откажат, поради наличие на достатъчно и сериозни медицински противопоказания. В нашата история майката е тази, която подхожда правилно от научна и медицинска гледна точка, а лекарите – тези, които грубо погазват и принизяват предполагамия си професионализъм.

Спонтанното решение на чиновничката от Агенцията за закрила на детето да шантажира и да тероризира психически родилката, заради нейното – на родилката – правилно решение да не допусне ваксиниране на бебето й е абсолютно основание от въпросната чиновничка да бъде поискано много пространно обяснение. И това обяснение трябва да бъде поискано не от нас – загрижените и възмутени сънародници на Доротея – а от началниците в тази агенция.

• „Нито веднъж не ми обясниха какво е реалното ми състояние и кое за какво ми дават, въпреки постояните ми въпроси. Отговорите им винаги бяха нападки и сарказъм.”
  

Може ли по тези думи да предположите, че родилката се намира в българско здравно заведение, а не в някакъв кошмар на Хичкок?

Всяка една по-отговорна стъпка на лекарите – всяка инвазивна манипулация, всеки предписван медикамент – следва да бъде съобщаван на пациента предварително, а нуждата от тях, техните потенциални положителни и отрицателни ефекти – разяснявани на пациента по разбираем за него начин, на разбираем от него език. За всичко, което един лекар извършва върху един пациент, лекарят трябва да има разрешението на пациента. Знам какви са изключенията от това правило; не ги споменавам, защото в конкретната история нямаме изключение – имаме вменяема майка, която е в съзнание.

Уродливата форма, под която се прилага правилото за информираното съгласие в българските здравни заведения днес, има едно единствено предназначение – лекарите да извършват с/върху пациентите против волята на последните дейностите, които могат да увредят здравето на последните. И това да остава безнаказано, защото остава нерегистрирано.

Не бива да подминаваме и начина, по който са посрещани въпросите на Доротея – с „нападки и сарказъм”. За всеки човек с елементарни познания по психология е ясно, че това е семпла техника за поставяне на един опонент в подчинено положение. Едва ли въпросните лекари са прилагали тази техника осъзнато, но това без съмнение е техника, която се прилага повсеместно в общуването между лекари и пациенти в България. И с това се цели едно единствено нещо – пациентите да бъдат държани в подчинено положение, за да не могат да се защитават, когато се чувстват застрашени от неправилни действия на здравните специалисти. Тази реалност се разминава драстично с моите (и далеч не само мои) разбирания за връзката лечител-пациент. Лечителят – бил той лекар или не – и пациентът са партньори, търсещи заедно решение на здравословните проблеми на пациента. Само така е възможно да се помогне на пациента. Конфигурацията „лекар-началник” – „пациент-подчинен” е една от най-дълбоките язви на конвенционалната медицина, които й пречат да спре свободното падане, в което медицината се намира от години.

• „Бих искала да се храни само с кърма, но ми се обясни, че по пътеката и правилата на болницата тя ще се храни с адаптирано мляко, кърма и вода.”
  

Това е поредното потвърждение, че основни дейности в българските болници се подчиняват на правила, остро противоречащи на всякакви природни, научни и чисто човешки закони.
Фактът, че български лекар съзнателно саботира възможността едно кърмаче да бъде кърмено – при положение, че майката има кърма и настоява да кърми – би трябвало да изправи на нокти всички академични тела, ръководещи българските медицински университети, обучаващи български българските лекари.

Мотивацията на този лекар да саботира кърменето е достойна за съжаление – безмозъчно спазване на административни норми (клинични пътеки) и нездрав стремеж за пробутване на един сурогат (адаптираното мляко), само защото неговият производител е успял да „пробие” в съответния държавен здравен орган (министерство на здравеопазването) и да го „мотивира” да въведе подобно мерзко изискване спрямо лекарите.

• „Появиха се пак от агенцията за закрила на детето и ме заплашиха, че след като бъде изписана, дъщеря ми ще ми бъде отнета, тъй като постоянно застрашавам живота й...”
  

Най-ужасна за една майка заплаха – за отнемане на рожбата й – се отправя с абсолютно измислена мотивация, но дори това не е най-възмутителното. Към майката е отправено такова измислено обвинение, при положение, че на детето е поставена диагноза "субдурален двустранен хематом" (кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка – бел. моя), която впоследствие бива отхвърлена, но на база на която така или иначе се провежда „лечение”. Не назначено от майката, разбира се.

• „Седмица и половина след приема ни тя вдигна температура с втрисане. ... Оказа се придобита вътреболнична инфекция от престоя ни в Търговище – най-вероятно от поставен катетър или неспазвана хигиена.”
  

Болниците неизвестно как се пребориха за „правото” безнаказано да причиняват инфекции, при това вътреболничните инфекции са най-трудните за лечение, тъй като по правило се предизвикват от микроорганизми с повишена резистентност към антибиотици. Без да съм вещ в правото, нямам никакво съмнение, че вътреболничната инфекция покрива критериите за телесна повреда, включително тежка такава. Някак „по подразбиране” се приема, че причиняването на телесна повреда следва да бъде извинено и подминато, ако е станало в болница и е следствие от иначе доброто намерение на лекарите да помогнат на пациента. Не мога да си представя как подобна теза би издържала в който и да е съд. Особено като се има предвид, че опасността от вътреболнични инфекции е съвсем реална във всички болници, главно и почти единствено заради безумната практика лекарите да назначават антибиотици под всякакви измислени предлози.

• „Въпреки че тук лекарите сбъркаха, тровиха ми детето, подлагаха го на мъчителни изследвания, отказаха да ми дадат документите й, когато беше спешна ситуацията, за да се консултираме с лекарии в София. От Агенцията за закрила на детето продължават да ме заплашват и настояват да ме следят 6 месеца.”

Отказът на пациент да бъде предоставена медицинска документация е разпространена практика в българските болници. Той се оправдава с всевъзможни чиновнически аргументи, но дълбоката му цел е именно тази – да се възпрепятства изнасянето на информация за реално извършеното и неизвършеното в болницата. Така, от една страна, се предотвратява опасността „лекарите в София” да потвърдят, че има извършени грешки и недомислици, а от друга, се дава пълна свобода на Агенцията за закрила на детето да безчинства срещу родителите (които са абсолютно добросъвестната страна в случая).

Историята на Тея и нейните родители е толкова разтърсваща, че изглежда измислена.

Но не е.

И това е поредният повод ние, българите, да отворим очи и да осъзнаем, че животът е това, което ни се случва всеки ден, а не това, което по медиите твърдят, че ни се случва; че болниците отдавна не генерират здраве; че пациентът трябва да контролира всяка секунда от своето пребиваване в болницата и не бива да допуска с него да бъде вършено нищо, за което той не е оправомощил изрично лекаря си.

Добрите, съвестни лекари не се притесняват да бъдат контролирани от пациента.

Колко такива останаха в България?