Млада жена, на 40, с приятна усмивка с лека нотка на сладка мъка ("Не знам защо ми се случва, но го приемам") и няколко наднормени килограма, придаващи още малко към естествения й чар.

Общуването с нея е лесно, интервюто върви добре... До момента, в който дамата споменава, че „всичките й проблеми” са започнали след операцията. Никой хомеопат не се „връзва” на това, защото щом е имало операция, значи и преди нея е имало проблеми.

- Разкажете ми как се стигна до операцията, моля?
- Преди 10 години, при един профилактичен преглед, ми откриха раничка на шийката на матката и я обгориха.
(При всичките ми претенции за обръгналост, все още не съм се научил как да предотвратявам резкия прилив на кръв в главата, когато чувам това – бел. моя)
Докторът каза, че всичко ще бъде наред.
Но и той се изненада, когато след няколко седмици откри, че положението „там” се е влошило – развило се състояние, което се смятало за предраково. Междувременно и цикълът ми много се разстрои, а преди това беше прекрасен.
За да ми нормализира цикъла, докторът ми предписа противозачатъчни. Пих ги доста месеци, но в един момент реших да ги спра, защото искахме да си имаме дете. Нищо – нито менструация, нито бременност.
При пореден преглед при доктора се оказа, че имам киста на единия яйчник. Докторът каза, че засега трябва да се откажа от опитите за забременяване, защото непременно трябва да вземам хормонални препарати. Не се усъмних, че така и трябва – все пак лекар го казва!
Но кистата не изчезна, а стана по-голяма. И той реши, че трябва да ме оперира. И го направи, като ми отстрани яйчника с кистата, заедно с матката.
- Заедно с матката?!
(По време на хомеопатично интервю не можеш да вземеш time out. Иначе не бих се поколебал да поискам прекъсване, защото ако за миг издам възмущението, което изпитвам в този миг, реакцията на пациентката може да бъде непрогнозируема – съвсем нормално, ако човек чуе, че са му отстранили орган без достатъчно медицински основания за това.)
- Да, защото имало участък с ендометриоза.
И се почна. Горещите вълни бяха ужасяващи. Станах толкова сприхава, че мъжът ми не можеше да ме познае. Разочарованието от това, че се простихме с надеждата да си имаме дете още не е утихнало.
Но ако може да ми помогнете за безсънието, ще съм Ви много благодарна. 

Това е историята.

Няма значение какво лекарство съм предписал. Не съм правил и проследяване след първото предписание, така че не мога да кажа как се повлиява пациентката.

Това, което искам да споделя е, че в различни вариации тази история се повтаря отново и отново, и отново. Един път е обгорена раничка на шийката, друг път – кондиломи, трети път са „замразявани” брадавици, четвърти път оперативно са отстранявани липоми. Резултатите са еднотипни – „чао” на здравето завинаги.

Конвенционалната медицина осъжда всевъзможни доброкачествени образувания на смърт и повсеместно ги екзекутира – с изгаряне, със замразяване, с всякакви химикали, с лазери и всичко, което „напредналите технологии” й мушнат в ръцете.

Защо се прави това?

Защото трябва?

Не, просто защото може.
Защо самите пациенти го допускат? Отговорът е банален – "защото така каза лекарят".
При този масиран натиск пациентите да бъдат отучени да мислят със собствените си глави, белята изглежда непоправима.
Защо го правят лекарите? Ето, това е интересният въпрос. 

Бърза – „рандомизирана” - справка из интернет какво може да се прочете за ерозиото („раничката”) на маточната шийка може да ви отведе до следните интригуващи находки:

Wikipedia
“Цервикалната ектропия (друго название на ерозиото – бел. моя) е нормално явление, особено през овулаторната фаза у млади жени, по време на бременността и у жени, приемащи орални контрацептиви. ... Обикновено не се налага никакво лечение. ... Ако започне да създава проблеми на пациентката, то може да бъде лекувано чрез спиране на оралните контрацептиви или чрез аблация..., чрез която се унищожава 3-4 мм от епитела.”

womenshealth.answers.com
„Цервикалната ерозия е обичайно състояние, което засяга най-вече бременни жени. Това е нормално състояние, което общо взето не е сериозно, нито опасно... Най-обичайният начин за лечение на цервикално ерозио е да се остави да се излекува по естествен начин. Възпалението ви най-вероятно ще се излекува от само себе си, без да е нужна каквато и да било медицинска терапия... Много жени нямат никакви симптоми и в повечето случаи цервикалното ерозио се излекува от само себе си.”

Д-р Боб Лекридж, netdoctor.co.uk
„Защо се получава (цервикално ерозио)? Всъщност ние не знаем защо. Но то се среща по-често у жени, които приемат противозачатъчни и може да е свързано с хормоналните нива. Лечението се състои най-вече в това да го оставите на мира. Най-вероятно то ще се излекува от само себе си.”

Е, при тази моя пациентка не се „излекувало от само себе си”.

Нямало е как да се получи, защото тя е „идеалната пациентка” – ходи редовно на профилактични прегледи и изпълнява всички лекарски съвети. Нейният филм е друг.
Епизод 1. Ерозио. Организмът е можел да се справи и сам, но за какво тогава са лекарите?  Ерозиото е обгорено без отлагане – първа бомба със закъснител.
Епизод 2. Смущение в менструалния цикъл. Всеки хомеопат знае, че то е директна последица от обгарянето на ерозиото, но „това са бръщолевения на шарлатани”. Лекарят, обаче, няма опция „undo”, а трябва да направи нещо. Назначава хормони – втора бомба със закъснител.
Епизод 3. Киста на яйчника и ендометриоза. Всеки хомеопат знае, че това са директни последици от излишното приемане на хормони, но „това са бръщолевения на шарлатани”. Лекарят „решава проблема” героично, отстранявайки почти цялата „дефектна” система – бомбите със закъснител избухнаха.

„Ама аз исках да си родя дете!” „Ще си осиновиш.” „Ама аз сега съм и много по-зле!” „Ще ти даваме хормони и успокояващи до второ пришествие.”

Малко отклонение. И обгарянето, и операцията, и всичко, което е правил лекарят, се заплаща от Здравната каса. И когато тези и още хиляди други неоснователни, но струващи пари действия, биват повторени безброй пъти, парите свършват. Но вместо да се откажем да извършваме подобни излишни харчове, ние искаме още пари. Защото когато първите няколко стотин милиона свършат, вече няма да можем да обгаряме ерозии и да изрязваме брадавици, още по-малко да оперираме разболелите се след/от това пациенти. Затова ни трябват още няколко стотин милиона.

Ден след интервюто със споменатата пациентка превеждах лекция на Борис Шойтов за курса по SEST. И се възхитих на мъдрите му думи, които предавам без съкращения:
„... открили сме някакъв симптом и следователно трябва да го отстраним. И забравяме, че са ни обучавали, че не всеки симптом е нещо лошо; забравяме, че по принцип това се явява компенсация на някакво нарушение; забравяме, че отстраняването на една компенсация може да доведе до още по-голямо нарушение, т. е. подменяме причината и следствието.”

Не е сложно. Може да се допусне, че ерозиото не е причина за някакъв проблем, а следствие от някакъв проблем. А оттам да се предположи, че (иначе вулгарно лесното) отстраняване на ерозиото ще попречи на организма да си реши този проблем. А оставен нерешен, той най-вероятно ще стане по-сложен.
Но нали така бюджетът на здравната каса може да остане неусвоен?!

А и какъв лекар ще съм, ако кажа на пациентката – изчакай, най-вероятно ще се оправиш и сама?

Още от същата лекция на Борис Шойтов:
„Когато правим нещо, ние подхранваме егото си, особено когато получаваме резултата. „Ето това го направих самият аз, аз съм страхотен специалист, защото направих такова страхотно нещо. И на всички им е хубаво.” Но тук попадаме в един капан. Точно това желание да правиш ни диктува определено поведение – както в диагностичния, така и в терапевтичния подход. Ние смятаме, че знаем как трябва да бъде, смятаме, че знаем нормата, че знаем как трябва да бъде и смятаме, че знаем какво трябва да се направи, за да приведем нещата в норма. И правим това, „без да погледнем лицето на пациента”, правим го без да обръщаме внимание на реалните потребности на организма.”

И тук не е сложно. Може да се допусне, че в центъра на всяка диагностика и лечение е пациентът, а не лекарят. Може да се допусне, че организмът на пациента има някаква способност да се самооздравява и ако не знаем как да му помогнем в това, поне да опитаме да не му пречим. 

Но това пусто Его! Не е все едно дали пациентът ще каже „Излекувах се!”, или ще каже „Ето, този ме излекува.”

Не е лошо да има Ден на Здравето. Но си е съвсем друго да го наречем Ден на здравния работник. Така де, да се знае кой е Важният.

Не си длъжен, уважаеми читателю, да споделяш написаното дотук.

Някои от вас ще го одобрят, други ще се възмутят, това е нормално.

Дали изобщо ще се замислиш върху споделеното по-горе, пак е твое и само твое решение.

Някои избират някакъв път и – лесен, труден – си вървят по него.

Други избират да си сложат превръзката на очите и да се блъснат в стената, защото някой учен човек им е казал, че това е път.

Ромен Ролан помирява всички: „Никакви разсъждения не са в състояние да покажат на човека път, който той не иска да види.”

P.S. Тъкмо когато слагах точката, узнах, че малко преди последното си издихание болнавият ни парламент, предвождан от Михаил Миков, "гасувал парите за здраве". Наздраве!

А защо от 1 месец всички влиятелни медии в хор наричат парите, които НЗОК, БЛС и "пациентските организации" искат, "пари за здраве" - при положение, че тези 225 милиона ще бъдат похарчени за медикаменти, консумативи и заплати - ето на това му се казва "риторичен въпрос".