Блог за хомеопатия

 

В края на юни 2016 пред българската гледаща, слушаща и четяща публика бе оповестена новината, че

„... фармацевтичната индустрия в Европа ще оповести предоставянето на стойност за научноизследователска и развойна дейност, както и към здравни организации и медицински специалисти и техните съсловни организации - подпомагане или организиране на научно-образователни събития, регистрационни такси, лекторски хонорари.” – действие, предвидено в Кодекса за оповестяване на предоставяне на стойност от фармацевтични дружества към медицински специалисти и здравни организации.

 

Новината бе подета от много медии и беше коментирана – къде по-повърхностно, къде по-дълбоко – от немалко журналисти, лекари и представители на фарма-индустрията, „пациентски” организации и прочие заинтересовани от темата.

 


В общи линии, се стигна до два-три основни извода:

 


1. Не е хубаво лекари да предписват медикаменти, произвеждани от фармацевтични компании, които са плащали пари за техни участия в „научни” форуми, лекторски хонорари и научни публикации. Но не е и толкова лошо.
2. Хубаво е, че практиката фармацевтични компании да спонсорират този и онзи излиза „на светло”. Но няма защо да се ровим какво е ставало, докато тази практика е била „на тъмно”.
3. Хубаво е, че фармацевтични компании да спонсорират „науката”, лекарите и „пациентски” организации, защото те – науката, лекарите и „пациентските организации” – страдат от безпаричие и без помощта на фармацевтични компании са за никъде.

 

 


И така, основните цели на тази класическа и ювелирно проведена PR акция са постигнати:


1. Фармацевтичната индустрия за пореден път бе легитимирана като незаобиколим позитивен фактор за развитието на „науката”, за непрестанното усъвършенстване на лекарите и за по-нататъшното повишаване на нивото на здраве на народонаселението.
2. Някакви числа ще бъдат официално публикувани, „за да не се разлайват кучетата” и никой няма да посмее да пита какво би разкрила непубликуваната информация. А ако все пак попита, има с какво да му бъде затворена устата.
3. Конвенционалната медицина за пореден път беше провъзгласена за единствената „научна” медицина, а конвенционалните лекари – като единствените, допринасящи за оздравяването на народонаселението.

 


Стана „ясно”, че:


1. Лекарите получават пари от фармацевтични компании, но това е „даром” – без никакви ангажименти да предписват техните продукти.
2. „Научни” работници получават пари от фармацевтични компании, но това е „даром” – без никакви ангажименти да „обосновават научно” полезността на техните продукти.
3. „Пациентски” организации получават пари от фармацевтични компании, но това е „даром” – без никакви ангажименти да прокарват политиката на спонсориращите ги фармацевтични компании.

 


Съвсем логично, не беше нито зададен, нито дори докоснат – защото това не беше заложено в сценария на PR акцията - въпросът:

 

  • Дали фармацевтичната индустрия в Европа не възнамерява да оповестява и „стойността”, предоставяна от нея на политици, държавни органи и медицински университети?

Може пък на някой да му е интересно дали има подобни практики и ако „Да”, дали това не влияе върху включването на определени текстове в закони и подзаконови нормативни актове, увековечаващи статута на конвенционалната медицина като единствено нужна/достъпна за народонаселението.

 


Забулена с дебело було остана неопровержимата истина, че

 

главни цели на подобно „спонсориране” от страна на фармацевтичната индустрия са:


1. Да бъдат систематично промивани нещастните мозъци на народонаселението чрез налагане в подсъзнанието им, че конвенционалната медицина е единствената им опция за лечение.
2. Да бъде утвърдена като единствено правилна скверната практика нарочен закон да вменява като задължение на народонаселението да плаща пари за „здравно осигуряване”, отнемайки при това изцяло правото на същото това плащащо народонаселение да избира как да бъдат харчени парите му.


Забулени под дебело було останаха и други неопровержими истини:


1. Ако фармацевтичната индустрия беше истински загриженаза науката, тя би спонсорирала изследвания на сериозни проблеми като

  • Пагубните дългосрочни ефекти от приемането на медикаменти при практически всички хронични болести и причинно-следствената връзка между тяхното продължително приемане и инвалидизацията на приемащите ги.
  • Пагубните ефекти на ваксините върху цялостното здраве на ваксинираните деца
  • Очевадните усложнения от ваксини, чиито брой и разнообразие расте главоломно
  • Причинно-следствената връзка между масовите ваксинации и масовата зверска свръхмедикация на децата, от една страна, и появата не непознати до преди 20-30 години хронични болести при тях (алергии, диабет, ювенилен артрит, всевъзможни други автоимунни заболявания, поведенчески разстройства, включително нарастващата им агресивност и пр.), от друга.

 

Ако науката се финансираше честно, ако от нея се изискваше да открива истината и евентуално да я обяснява, тя сама би се насочила към задълбоченото проучване на тези ужасяващи проблеми.

Но когато се финансира от фармацевтичната индустрия, на науката не само не й се помага в тази посока, а напротив – това й се забранява. Ако някой учен е достатъчно луд да открива и обяснява неща, неизгодни за фармацевтичната индустрия, той няма да получи и лев за научната си работа. И това е най-малкото, което ще му се случи. Ако не стигне до „правия път” по лесния начин, ще му се наложи да стигне по трудния и тогава от учен той светкавично става не-учен и отива на бунището.


2. Ако лекарите бяха истински загрижениза пациентите си, те не биха заложили целия си професионален път на прилагането на един единствен метод за лечение, при това метод, който не им позволява да лекуват безброй болести, а ги задължава да ги обявяват за „хронични”, т. е. нелечими, дори и при деца.
Лекарите трябва да прозрат очевадната истина, че самите те са основната причина за появата на тези болести и за тяхната „нелечимост”, а в основата на това е сляпото прилагане от тях на теории, които нямат нищо общо с лекуването, но които те изучават именно на спонсорираните от фармацевтичната индустрия „научно-образователни” събития.
Ако прозрат тази истина, лекарите биха спрели да разболяват хората, биха започнали да ги лекуват; тогава те биха станали „лекари”, вместо обикновени дистрибутори на фармацевтични продукти, каквито са сега.


3. Ако „пациентските” организации бяха истински загрижени за благополучието на своите членове, те биха отстоявали интересите на пациентите си пред фармацевтичните компании, а не интересите на фармацевтичните комании пред пациентите си.
Последното е живата практика, особено при „пациентски” организации, оглавявани от лекари.

 

 


И накрая – най-важното:


Ако хората бяха истински загрижени за своето и на децата си здраве, те биха поели отговорността си за това.
Което еднозначно означава да излязат от тежката си зависимост си от фармацевтичната индустрия, превърнала медицината от чиста наука в уродлив Франкенщайн, а т. нар. „здравеопазна система” в прост механизъм за насилствено насочване на огромни парични суми към собствения й бездънен джоб.

 

Не стане ли това, фармацевтичната индустрия ще продължава да ни води за носа до второ пришествие.