Блог за хомеопатия

 

 

do-you-understand-now

 

Перифразирам известен афоризъм: „Човек, и добре да живее, се разболява.“
Е, добре, де, прави сте – ако човек живее много, ама много добре, остава здрав.
Но пък, както добре знаем, „Много добре не е на добре“, така че по един или друг начин човек се разболява. Това е нормално и в него (в огромния процент от случаите) няма нищо съдбовно и фатално.
Съдбовен и фатален често се оказва въпросът „Какво да правя сега?“, който човек си задава, когато се разболее.
Това е може би първото попадане в капана, който аз нарекох „Капанът: Риторичен въпрос“. След него има още много и аз съвсем скоро ще ви убедя в това.
След „Какво да правя сега?“ обикновено следва „Да отида ли на лекар (Хомеопат? SEST-терапевт? Бах терапевт? Х-терапевт?)
Рано или късно, този човек дава отговор на този въпрос и отива някъде. В някои случаи това „някъде“ е правилното място, в други – не. Нормално.


Тук аз ще споделя собствените си впечатления, добивани вече немалко години в личните ми срещи с „моите“ пациенти.
При всичките безброй разлики между тях (на практика, нямам и не може да имам двама еднакви пациенти), все по-често присъствам (Не, направо се сблъсквам!) на следния етюд:
Пациентът започва да разказва историята си и в поне 90% от случаите (изобщо не преувеличавам) историите са изпълнени с куп банални и в крайна сметка не особено полезни за хомеопата и SEST-терапевта подробности от рода на:
„Преди 10 години ми поставиха диагноза хипертонична болест.“
„От 5 години приемам медикаменти срещу . . . „
„Заболяването протича по типичен начин, както при всички с тази болест.“
„Казаха ми да не ям свинско, защото съм имал висок холестерол.“
„Казаха ми да не пия студено, защото щяло да ми се възпали гърлото.“
. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .
В същите поне 90% от случаите историите са допълнени и с куп въпроси – далеч не банални и безсмислени (напротив, много даже смислени), но по правило РИТОРИЧНИ!
„Откъде ли ме сполетя тази болест?“
„Питам се – да продължавам ли да го пия това лекарство?“
„Чудя се да се подложа ли на операцията, която ми предлагат?“
„От 1 месец съм по-зле, въпреки че си пия хапчетата. На какво ли се дължи?“
„Защо се влошавам? Нали изпълнявам всички предписания на лекарите!“
„Стомахът ме заболя изведнъж, без никаква причина.“ (Тук въпросът е „смачкан“ още преди да възникне.)
Вариантите на риторични въпроси са безброй.


Търсейки изясняване на картината на болестта, на нейните причинни и поддържащи фактори, на нейната генеза и специфичен модел на протичане, аз естествено трябва да задам определени въпроси и преди време започва да ми просветва, че голяма част от тези въпроси са всъщност въпросите, които пациентът сам си задава по хиляда пъти, но ги оставя без отговор, оставя ги риторични.
И не трябва да си гений, за да осъзнаеш:
Моите въпроси, по същността си, са въпросите, които пациентът си е задал риторично; просто са формулирани по друг начин (а понякога и по почти същия начин). Търсейки отговорите на тези – риторични досега – въпроси, аз всъщност принуждавам пациента да им отговори, да ги направи не-риторични.
Да, ясно е, на мен отговорите ми помагат да се насоча към хомеопатичното лекарство, от което пациентът има нужда или да въведа пациента в състояние, при което SEST-диагностиката ми ще бъде максимално дълбока.
Но има и друг момент.
Когато пациентът („принуден“ от мен) започне да отговаря на въпроси, които досега винаги си е задавал риторично, по правило той постепенно преминава към своеобразен монолог със себе си и този монолог започва да тече все по-интензивно и по-интензивно. В него започват да изплуват един след друг всички риторични до преди час въпроси, но вече завършени с отговори.
Нерядко този монолог завършва с въздишка на облекчение, след която пациентът провъзгласява (с блясък в очите): „Излиза, че аз през цялото време съм знаел истината. Тя е била под носа ми. Колко съм бил глупав да не я видя!“
Не, не си бил глупав. Просто си изпитвал боязън да отговориш честно и директно на въпросите си.
Оставяйки ги риторични, си се опитвал да си спестиш някакво неприятно изживяване от осъзнаването на това, защо си болен. Но спестявайки си това, си оставал болен.


Забрави страха или по-скоро осъзнай страха от даването на точни и честни отговори на собствените си „риторични“ въпроси. Приеми, че си достатъчно малодушен (че кой не е?), за да се страхуваш от тези отговори, но и мъничко смел – поне в един момент – да прекрачиш малодушието си и да отговориш на риторичните си въпроси.
В края на краищата, ти си сам със себе си. Ще узнаеш не съвсем лицеприятни неща за себе си („Май съм прекалено капризен“, „Излиза, че съм малко мързелив“, „Оказва се, че съм твърде неотстъпчив“, „Явно съм доста лекомислен“ и пр., и пр.), но нали ще ги знаеш само ти.


Време е да се върнем към примерните (но не измислени от мен) въпроси от по-горе:
„Откъде ли ме сполетя тази болест?“ „Ами от прекаления ми егоизъм, който ми пречеше да призная, че колежката е по-добър професионалист от мен.“
„Питам се – да продължавам ли да го пия това лекарство?“„Няма да продължавам. То ми вреди.“
„Чудя се да се подложа ли на операцията, която ми предлагат?“ „Няма да се подложа. Ще взема второ и трето мнение и ще дам възможност на организма си да се справи с помощта на хомеопатията и на SEST.“
„От 1 месец съм по-зле, въпреки че си пия хапчетата. На какво ли се дължи?“„На това, че незаслужено се сърдя на мъжа си, дето не ми купи онази чанта (рокля/обувки …), въпреки че в момента наистина човекът не може да си го позволи.“
„Защо се влошавам? Нали изпълнявам всички предписания на лекарите!“„Защото разчитам само на хапчетата, а не правя нищо да променя вредните си навици.“
„Стомахът ме заболя изведнъж, без никаква причина.“  - „Има причина и сега аз я виждам добре – не мога да „смеля“, че онази кокошка си намери толкова готин съпруг.“


Посрещай всеки „риторичен“ въпрос като златен шанс да му отговориш.
Не пропускай нито един. Ако трябва, си го запиши, за да му отговориш по-късно.
Ако трябва, запиши си и отговорите на всички такива въпроси.


Какъв е смисълът от това?
Смисълът е прост.
Всеки отговор е крачка към възстановяване на равновесието на нещо в теб, което е дебалансирано. Дис-балансът може да бъде на чисто физическо ниво, на ниво ендокринна система, на ниво имунна система, на ниво нервна система, на ниво психика и/или емоции… Няма значение къде се проявява той в момента.
Започнеш ли да си даваш отговори на риторичните въпроси, ти започваш да се движиш от дис- към -баланс.


Разбра ли за какво ти говоря? (Не е риторичен въпрос.)