Блог за хомеопатия

Писателят Нелсън ДеМил пише главно криминални и приключенски романи. Т. е. „леки четива“.
Изчел съм почти всичките му произведения и това, което ме впечатлява най-силно не е умението му да развива увлекателно сюжетите си и пълнокръвните образи, които създава (и в което е голям майстор), а най-вече философските бисери, които разпръсква тук и там, несистемно – за да е сигурен, че умният му читател ще ги забележи.
Аз съм такъв читател и затова не ми убягна ето това съждение на ДеМил:

„Как се справяш в живота зависи до голяма степен от това как се справяш с План Б. И дали изобщо имаш План Б.“

Като всички Вас, и аз живея във филма Covid 19. Като всички Вас, и аз още не смея да категоризирам какъв е жанрът на този филм – хорор, трагикомедия, фентъзи, лошокачествена „сапунка“ или чисто рекламна кампания с огромен бюджет. Не смея, защото очевидно не съм изгледал целия филм.
Но доколкото той съдържа и силни елементи на риалити шоу, в което очевидно е отредена роля и за мен, нямам свободата просто да „сменя канала“.
Не на последно място, и защото на всички канали дават само този филм.

Преди 40-50 години, ни се предлагаха само 2 телевизионни канала. Тъй като всеки петък от 20 часът по първа програма на българската телевизия се ретранслираше централната новинарска емисия на съветската телевизия „Время“, тя беше доволно втръснала на българите.
И тогава вървеше вицът, че някой си автоматично превключил на втора програма, а там говорител със строг глас попитал: „Я да видим кой не гледа първа програма!“
В същата ситуация се оказахме и сега, когато уж отдавна не живеем в тоталитарна държава – с много дискретни, почти незабележими разлики, повечето средства за масова информация разпространяват една и съща масова информация, която може да се сведе в общи линии до следното: „Светът е изправен пред огромна опасност. Още не е ясно как светът ще се спаси от тази опасност.
Но едни хора за много загрижени за спасяването на света и светът трябва да ги подкрепя всецяло и всепълно.“

Напук на „партийната повеля“, не една и две умни глави си позволяват да не се съгласяват всецяло и всепълно с нея. Отраден факт е, че тези умни глави се оказват глави и на лекари и учени.
Така че в света съществува всичко друго, но не и консенсус по екзистенциалните днес въпроси: 1. Какво става?  и 2. Какво да се прави?

Даденият ми за временно ползване ум, бидейки наред с другото и лекарски, автоматично превежда тези въпроси като 1. Каква е диагнозата?и 2. Какво е лечението?
Опитът и знанията, които съм добил, ме водят до определен отговор, но не с него искам да Ви занимавам тук.
По-важно ми се струва да се потърси път към някакъв консенсус, а това веднага извежда следващия въпрос:

Каква, всъщност, е причината за липсата на всеобщ консенсус в ситуация, която уж засяга цялото човечество?

Моето обучение по медицина (80-те години на 20 век) започна със задълбочено изучаване на философия и политическа икономия (плюс научен комунизъм), което се оказа не съвсем празно занимание, както ни се струваше тогава. Няколко семестъра, естествено, изучавахме сериозно такива философи като Карл Маркс, Фридрих Енгелс и, разбира се, Владимир Илич Ленин.
Последният, на 11 април 1913 година, публикува във вестник „Правда“ анализ, в който включва и станалия впоследствие прословут въпрос „Кому выгодно?“. Който е директен превод на Цицероновото „Cui prodest?”.

Кратък коментар към публикацията от сайта, към който Ви отпратих:
Има такова латинско изречение – „cui prodest“ – „кому е изгодно?“. Когато не става веднага ясно какви политически или социални групи, сили, величини отстояват някакви предложения, мерки и пр., следва винаги да си задаваме въпроса „Кому е изгодно?“.
Не е важно кой отстоява непосредствено дадена политика – защото за защита на всякакви възгледи в съвременната благородна система на капитализъм всеки богаташ винаги може да „наеме“ или да купи, или да провлече какъвто си поискате брой адвокати, писатели, дори депутати, професори и т. н.
Ние живеем в епоха на комерсиализъм, в която буржоазията не се притеснява да продава и чест, и съвест.
Терминологията е леко старомодна; смисълът - по-жив от всякога.

На книжовен български „Cui prodest?” се превежда като „Кому е изгодно?“. На господстващия съвременен уличен български същият този въпрос може да се трансформира като „Кой кяри?“ или „Кой пълни гушката?“, или направо „Чия е тази далавера?“

От няколко години „определени фактори“ взеха на въоръжение формулата „конспиративно мислене“, инжектирайки в нея мощен подигравателен контекст. Въпросните „фактори“ по правило са могъщи транснационални корпорации, които отдавна са си „надвили на масрафа“, но за които гоненето на още по-големи печалби все пак си остава основен мотив за съществуване.
След като сме приели за нормално да живеем в пазарно общество, т. е. приели сме капитализма като обществено устройство, гоненето на печалби не би следвало да се смята за нещо негативно и е странно, че именно корпорациите с най-големи печалби някак се срамуват да си го признаят. Но те явно се срамуват и причината, без съмнение, е че отдавна са объркали мярата, т. е. подминали са границата на общоприетия морал и вече са в етап, в който гоненето на въпросните печалби става за сметка на погазване на морални норми и ценности, които по-голямата част от човечеството все още (назадничаво?) смята за свещени.
И именно когато някой индивид от това човечество упрекне въпросните корпорации именно в това, те изваждат обвинението в „конспиративно мислене“ – не за да защитят позициите си, а в стремеж да дискредитират опонентите си като несъстоятелни.

Както съм посочвал неведнъж, аз отдавна съм надживял конспиративните теории като обяснение за всички неясни, мъгляви или мътни явления в съвременния свят. Казано съвсем откровено, аз не виждам никакъв смисъл да се изграждат конспиративни теории, което е достатъчно очевидно, че в основата на въпросните мътни явления стоят чисто търговски интереси.

Когато самият аз си задавам въпроса дали не преувеличавам влиянието на търговските интереси, засега си отговарям „по-скоро не“ и главните ми аргументи са факти, които не са въпрос на мое тълкувание (което по дефиниция може да е погрешно).
Например, фактът, че навсякъде в модерните държави (че даже и у нас) съществува законова регламентация на дейността „лобизъм“.
Смисълът на поставянето на законови рамки на тази дейност е, че без такива рамки лобистите по подразбиране са склонни да нарушават определени морални норми, лобирайки за това или онова.
Например, фактът, че в правния мир съществува понятие като „конфликт на интереси“.
Съществуването на тази норма потвърждава недвусмислено, че определени личности с висок пост в държавната йерархия може да влияят върху обществения живот (въвеждайки определени законови и нормативни задължения или ограничения на права на гражданите-данъкоплатци), движени от личен финансов интерес. Да речем, ако аз имам болница, в която се изрязват хемороиди, не мога да стана шеф на здравната каса, защото като такъв мога да остойностя клиничната пътека „изрязване на хемороиди“ на 50000 лева, да изрежа в собствената си болница 1000 хемороида за 2-3 месеца, да изсмуча от здравната каса 50 000 000 лева и да зарежа шефския пост в касата без всякакво съжаление.

Къде тук е конспиративното в теорията ми?
Това би било чиста търговия, което не е незаконна дейност. Просто то би било неморално и нечестно, защото с тези 50 милиона може да се направят много по-полезни неща и за повече хора от изрязването на хемороида на 1000 души.

Връщайки се във филма Covid 19, в който живеем всички напоследък, и към въпроса „Cui prodest?”, може да се каже, че на хоризонта вече започва да се мержелее един от възможните отговори. Който на всичкото отгоре не е толкова изненадващ, защото за всеки непредубеден ум още от самото начало на филма беше повече или по-малко ясно, че основният печеливш в края на филма ще бъдат пак могъщите транснационални фармацевтични мегакорпорации.

Това всички сме го гледали, и то не един или два пъти. Само по себе си, това не е нито странно, нито незаконно.

Следващият въпрос е „защо пък им е нужен на тези мегакорпорации такъв филм?“ Та нали те и без това си печелят много.

Един от възможните отговори (не единственият, но този идва в моя ум) е:

Всяка подобна мегакорпорация иска да остане жива, а удържането дори и на постигнатите им досегашни позиции изисква непрекъснатото наливане в тяхната машина на огромни парични суми. Но парите в света не са неограничено количество, а и досега към фармацевтичните корпорации вече изтече и продължава да изтича огромен процент от брутния вътрешен продукт на всички държави и на света като цяло.

Тук вече става кристално ясен паралелът между начините, по който функционират въпросните мегакорпорации и всеки стандартен злокачествен, т. е. раков процес.

Ракът е образувание, което черпи ресурс от макроорганизма, в който се развива. Както и всяка друга тъкан, впрочем, но разликата между нормалната и раковата тъкан е тази, че когато нормалната тъкан стигне определен размер, тя не се стреми да го надмине. От този момент нататък нормалната тъкан само се самообновява – 100 клетки умрели, 100 нови клетки се образували.
При рака и друго. Ракът е алчен. Той иска още и още; и още, и още; и още, и още… И в един момент подминава отвъд възможностите на макроорганизма да го храни. Тогава макроорганизмът умира поради изчерпване на ресурса си. След което умира и ракът, разбира се, но тази перспектива никога не спира раковия процес.

На нас явно се падна да живеем в историческия период, когато фармацевтичната индустрия наистина доизцежда света така, както ракът доизцежда макроорганизма, който го храни. Щом и в началото на криза (в това число и продоволствена), която по преобладаващо мнение ще бъде най-тежката и най-дългата в човешката история, същият този свят събира баснословни суми, за да ги дари на фармацевтични корпорации срещу неясни – или по-скоро никакви – обещания и ангажименти.

Едва ли има разсъждаващ човек, който е изненадан от подобно развитие на събитията.
Един месец ни информираха, че „някъде там“ се заражда нещо опасно.
През следващия месец ни поставиха под домашен арест, срещу телевизора, от който започнаха да ни облъчват колко безпрецедентна и страшна напаст заплашва света.
Следващият месец беше посветен на вопли, че здравеопазната система няма да издържи, че заразените лекари и медицински сестри стават все повече и че няма кой да удържи бедствието.
И в сюблимния момент – както подобава на умни режисьори на треторазредна сапунка – ни сервираха спасението, единогласно обявено предварително и без никакви аргументи за „единствено възможно“ – Лекарството и Ваксината.

Cui prodest?

До развръзката, обаче, има още много „серии“. Защото Лекарството и Ваксината не идват и не идват, а междувременно се появяват все повече мнения – на лекари и учени, защото никому другиму не се дава думата – че нещо в разбирането ни за проблема не е наред. Или че нищо в разбирането ни за проблема не е наред.

И отговорен за това не е „Светът“ и не е „човечеството“, и не е „научната общност“, а само и единствено целокупният конвенционално-медицински естаблишмънт, чиито основни компоненти са медицинската наука (в днешната си версия), медицинското образование и здравните власти, начело с този, който винаги държи (или го държат) да е начело – Световната здравна организация.

Това са факторите, призвани да предвиждат и предотвратяват бедствия като днешното (ако го приемем за бедствие, защото и по този въпрос няма консенсус).
Това са факторите, които са призвани да имат ако не готови решения, то задължително поне готова и проверена методология за търсене и бързо намиране на решения.

Вече няколко десетилетия тези фактори живеят в абсолютен финансов и медиен комфорт. В техните сметки се наливат парични суми, които умът трудно може да осмисли. Всеки крехък гласец, който постави под съмнение каквато и да било частица от конвенционално-медицинската парадигма, бива обявен за ненучен и обществено опасен.

Цялата тази могъща Система се проваля пред очите ни с гръм и трясъки благодарение на безумно огромните размери на тази Система, под нейните отломки попадат все повече държави, народи и хора.

СЗО проспа проблема.Което не й пречи да продължава да се изказва от позиция на „последна инстанция“.

Здравеопазните системи, градени и финансирани с една-единствена цел – да опазват здравето на народите и хората – проплакаха за помощ точно от онези, които би трябвало да опазват и точно в момента, в който уж народите и хората се нуждаят в най-голяма степен от здравеопазната си система. При рекорден почти 5-милиарден бюджет само в здравната ни каса (без да броим бюджета на министерството на здравеопазването и общинските бюджети за здравеопазване, упорито наричани „пари за здраве“) нашето министерство проси за дарения.

Болниците получиха тежък задух, а някои от тях вече са в клинична смърт. Как се лекуват в болниците пациентите с Covid 19, никой не говори.
Говори се за някакви протоколи (звучи научно и авторитетно), но какво включват тези протоколи не се съобщава.
Включват се медикаменти, чиито показания нямат нищо общо с етиологията, патогенезата и клиниката на Covid 19.
Официални лица официално съобщават, че лечение на Covid 19 няма. Но се твърди, че в болниците се прилага „лечение“. Че и „излекувани“ има и тяхната официална бройка се оповестява от официални източници.
Дали „излекуван“ означава „оздравял“ или между тях има някаква разлика? И разлика очевидно има, защото много малко от изписаните от болницата като „излекувани“ пациенти се оказват „оздравели“.

Бог да прости д-р Пандова от ЦСМП-София и да даде сили на близките й да преживеят загубата си!
Д-р Пандова е приета в болница, диагностицирана, „лекувана“ и изписана като „излекувана“. Но една седмица след това състоянието й се влошава неясно защо и как. И през тази седмица е приемала антибиотик, ако може да се вярва на съобщението по национална телевизия.
Защо един излекуван пациент приема антибиотик? Нормален въпрос, който си задава всеки съвестен лекар. Или поне би трябвало да си го задава. А щом приема антибиотик, редно ли е да се смята за и да се нарича „излекувана“, се пита всеки нормален човек. Или поне би трябвало да се запита.

А ако не се прави ясно разграничение между „излекуван“ и „оздравял“, дали се прави някакво разграничение между „болен“ и „заразéн“?

Валя Ахчиева и д-р Георги Тодоров описаха невъобразим хаос в прословутото тестиране.
Наред с казаното по-горе, това поражда пълен хаос в статистическото проследяване на хода на заболяването и неговото разпространение.
Дори без да издребняваме с въпроса „Защо като актуална бройка на заразените винаги се съобщава число, което непрекъснато нараства, без от него да се изважда бройката на починалите и „излекуваните“? Макар за мнозина, сред които съм и аз, този въпрос съвсем не е маловажен.
Защото ако не се съобщава общият брой на заразените през тези 2 месеца (който е 1965 към днешна дата), а се съобщава реалното число на здравите и болните заразоносители в момента (което е 1430, щом има 91 починали и 444 „излекувани“), степента на нагнетявания чрез тези числа у хората страх неизбежно ще спадне.

Но спадне ли степента на страха у хората, би станало по-трудно и промотирането на „единствените спасители“, за които споменах по-горе.

За да ги приемем с отворени обятия, трябва да стоим перманентно изплашени и такава е целта на този начин на оповестяване на статистическите данни. (Предполагам, че тези техники се учат в началните курсове на обученията по маркетинг и макар и доволно прозрачни като трик, те работят.)
Което позволява на споменатия още по-горе конвенционално-медицински естаблишмънт да сложи отново всичките яйца в една кошница – „Цялата надежда на човечеството е в откриването на Лекарство и Ваксина“.
Алтернативни решения не се обсъждат, а ако някой случайно вземе, че открие такова, СЗО на мига предупреждава колко е опасно да се прилагат билки – не защото не лекуват, а защото било много „важно ефикасността и безопасността им да бъде установена със строги клинични изпитания“. Разбирай, докато не са патентовани и оскъпени стократно. Т. е. може и да си работи билката и хората да си се излекуват (ама истински), но от гледна точка на СЗО това не е редно, докато някой фармацевтичен мастодонт не е натопил човчица.

За кого, в края на краищата, работи СЗО?
Ами като всички нас – за този, който плаща.
А кой плаща на СЗО? Ами най-много САЩ (не за дълго, защото Тръмп се ядоса, че СЗО не си върши работата и заплаши, че ще й спре кранчето). На трето място – Великобритания (Борис Джонсън засега е доволен от СЗО – много скоро ще стане ясно как СЗО ще се отблагодари на Борис Джонсън). И на второ място (има ли някой изненадан?) – фондацията на Бил Гейтс (той също изглежда доволен от работата на СЗО и май ще й вдига „заплатата“).

Оттук-оттам се промъкват информации, че маса научни институти и учени работели по откриването на лекарство, ама щяло да им отнеме доста време. Разбирай, „Човечество, Ваксината остана единствената ти надежда“.
За неизкушените (в преносния и в буквалния смисъл на думата) е ясно, че никакво лекарство няма да бъде открито, поради простия факт, че се търси лекарство „за вируса“, а не за болните хора. Не, не е едно и също. Никак не е едно и също.

И така всички погледи се вперват в учените-герои, които сега ще се бъхтят ден и нощ, за да открият Ваксината. Сто и кусур „колектива“ вече работят на бесни обороти, но не „за парите и не за славата“.

Д-р Андрей Миланов е едно от лицата на Спасението и с него ни запознава „Капитал“ в интервю, направено по всички закони на изкуството.

„Надеждата на целия свят за край на пандемията в момента е насочена към ваксината срещу новия коронавирус. Основният въпрос, който вълнува всички, е един - кога може да се случи това?“, подава удобно интервюиращият. Кога и как успя да се допита до „целия свят“ каква му е надеждата и до „всички“ какъв е основният въпрос, който ги вълнува, не става ясно; ще трябва да го приемем на доверие.

„… в задачата е впрегнат изключително сериозен световен ресурс“, уверява ни д-р Миланов. Но засега не се знае кога. Т.е. внушението дотук идва по-скоро от въпроса, отколкото от отговора.

Още в следващия си ред интервюиращият отново задава отговор, вместо да задава въпроси, което лично аз бих очаквал от един журналист:

По изработването на ваксина започва невиждано досега сътрудничество между конкурентни фармацевтични компании - преди две седмици Sanofi и GSK обявиха, че ще работят заедно. Може ли кооперативността да се окаже по-силна от конкуренцията...“

И докторът, за който още в началото се съобщава, че работи за компания, също разработваща ваксина, бърза да ни умили:

„Така ставаме свидетели на може би безпрецедентна по рода си корпоративна социална отговорност.“

Доживяхме! Корпорации с многомилиарден бизнес плюят на печалбите и на здравата конкуренция и стават социалисти. Не е лесно да си Спасител на Човечеството.

Д-р Миланов продължава да ни умилява:

„Освен това по последни данни близо 30% от развойните екипи не работят в конкурентна среда, тъй като са свързани с академичните среди или неправителствения сектор.“

Ние, разбира се, и без него знаем, че „академичните среди“ никога не са вземали и долар от фармацевтична корпорация, защото чистата наука им е по-близо до сърцето. А в целия свят „неправителственият сектор“, разбира се, се издържа само от волните пожертвувания на бедните и болните.

И пак „перспективен пас“ от интервюиращия:

Според вас сегашната ситуация оправдава ли съкращаването на сроковете за клинични изпитания...

Очаквам ученият да отговори нещо от рода на „Не, сроковете за клинични изпитания са свещени. От това зависи да научим доколко ваксината е полезна и доколко е безопасна“.
Четем, обаче, друго: „Такъв вид срокове могат да се съкращават…“

Тези срокове не са ли посочени като важен критерий за научност от някакви авторитетни научни институции?
И не следва ли тези критерии да бъдат спазвани, именно когато резултатите от клиничните изпитания вече са жизнено важно за цялото човечество?

Аз също очаквам с нетърпение работеща ваксина, но някак се надявам да я получа след като е минала клиничните изпитания, проведени в нормален, а не в съкратен срок; клинични изпитания, по време на които съвестни учени са я „прекарали през иглени уши“ и тя се е доказала като читава.
Защото ако срокът за изпитанията е съкратен, не крие ли това риск някои от нейните ефекти (които искат повече време за проявлението си, т.нар. long term effects) да останат неразпознати преди пускането й за масова употреба? И да започнат да се проявяват например у мен?

Знам, че на пазара се продават много бири, които не са преминали иначе задължителния за всяка бира период на ферментация.
Както и много видове оцет, които не са и помирисали оцетнокисела ферментация. Аз не ги купувам никога, но не оспорвам правото на другите да си ги купуват.
Не бих възразил и ако някой се съгласи да бъде ваксиниран с такава ваксина-скорозрейка.
Стига да не му щукне на някой чиновник на държавна заплата да ми каже утре, че не мога да пътувам в чужбина или да ходя по улицата или на море, или на ресторант, ако не съм се ваксинирал с ваксината-скорозрейка.

Връщайки се към интервюто с д-р Миланов, стигаме до следното особено умилително твърдение:

„Обстоятелството, че изпитваната ваксина се прилага при хора, дори и само за целите на клинично изпитване, означава, че тя е произведена по всички фармацевтични стандарти на добра производствена практика и е безопасна.“

С други думи, самият факт, че в клиничното изпитание участват хора (които подписват много специални договори и получават хонорар за участието си), вече е аргумент за безопасността на изпитвания продукт.
Вие може да си помислите, че дали подлаганата на клинично изпитание ваксина е безопасна, или не, става ясно след края на изпитанието?
Може би си мислите, че точно в това е смисълът на провеждането на клинични изпитания?
Е, така си мислех и аз, докато д-р Миланов с радушната помощ на журналиста от „Капитал“ не ме успокоиха, че вече има нов закон в науката – щом започнеш да изследваш нещо, значи то е безопасно.

Че защо изобщо трошите време и пари, бе, хора? Обявете, че сте подготвили ваксина за изпитване. Обявете, че сте включили хора в проучването. И зарежете самото проучване. Ваксината е покрила новите критерии за безопасност – пускайте я на хората да се бодат и да се радват на живота. Защо се помайвате?

И тук ентусиазмът ми изведнъж угасва. Защото се сещам за едно явление, наречено „Антитяло-зависимо усилване на инфекцията“.

Това явление е открито от учени, не от знахари и шамани. Накратко, то се състои в следното. Ако един човек е бил в контакт с някакъв вирус, неговият организъм изработва антитела срещу този вирус. При следващ контакт с този вирус (а понякога и с друг вирус), последният се изхитрява да използва вече наличните антитела като ракета-носител, която го вкарва много по-лесно в клетките на организма на човека. С други думи, антителата не защитават организма на стопанина си, а помагат на агресора да го разболее. И това явление било особено често наблюдаване при познайте кого – при коронавирусите.

И ако това е вярно (а то явно е вярно), и ако ваксината (особено ако е скорозрейка) стимулира организма ми да образува антитела, аз не знам да се радвам ли, че тези антитела ще ме пазят при следващата среща с коронавируса или да се тревожа, че ще ме направят още по-уязвим.

Пореден повод, между другото, да се запитам защо след като ваксината стимулира създаването на антитела, все по-често се казва, че ваксината създавала имунитет.
Защото явно има ситуации, при които да имаш антитела изобщо не означава, че имаш имунитет. И това е широко оповестено, така че всеки отговорен лекар и здравен чиновник го знае.

Помните ли Нелсън ДеМил, който казал:
„Как се справяш в живота зависи до голяма степен от това как се справяш с План Б. И дали изобщо имаш План Б.“

Всеки ден и от всички страни ме убеждават, че властите и науката, действащи ръка за ръка, имат план А – откриване на Лекарство и на Ваксина.

И съм леко обезпокоен, че никой не продумва и думичка за План Б.

А ако така лелеяният план А на властите и на учените (които твърдят, че правят всичко за мое добро) не сработи?
Ако Ваксината не ме направи по-резистентен, а по-уязвим?
И ако след ваксинацията се разболея, а междувременно не сте открили Лекарството?

Ще помисли ли някой за План Б?

Или ще ме оставите на спокойствие да си го измисля сам, както правя винаги…