Ние обичаме хомеопатията и пациентите си. Мечтаем си всяко лечение да протича гладко и без кризи. Попадането в плен на тази "розова мъгла" може да се окаже рисковано. Имаме ли готовност да се справим със ситуация, при която сме се натъкнали на подводни камъни?

Размислите на Сю Йънг може би ще прозвучат отрезвяващо за някои.

Класическата реакция

Мъж на 22 години. Висок, слаб, блед, много нервен, седи свит почти на кълбо, напрегнат, ръцете му са около лицето. Идва на преглед по повод на "нервно напрежение, като че ли постоянно е в очакване на нещо" около сърцето, което "бие бързо, което се съпровожда с гадене", влошава се от тревожно очакване.

История за опит за самоубийство на 15 години, защото бил гей и искал "да се справи с това". Много се страхува от възрастни (има спомен, че на 4 години баща му, в изблик на гняв, го хвърлил срещу стената). И двамата родители са алкохолици, които се развели преди 14 години, а съвсем наскоро се оженили повторно. Той е най-малкият син, има брат и две по-големи сестри. Свръхдозата, с която опитал да е самоубие, била коктейл от около 40 таблетки различни антидепресанти. Тогава му била направена стомашна промивка и той се събудил след два дни, плачел, чувствал се "надрусан" и "краката ми не работеха". В болницата му направили много инжекции (не знае какви), останал в нея десет седмици. Виждайки състоянието на другите пациенти, се "засрамил" и това било причина да проходи отново. "Много странно е да се чувстваш шест фута, вместо три инча висок". Спомня си, че имал "ужасни болки" в краката, стягане в колената, непрекъснато напрежение в мускулите, което не му позволявало да спи. Той още получава тези усещания, когато е "много напрегнат". Има постоянна болка в кръста, остра, "като от прищипан нерв", която се излъчва в кръг от L3-L4 до средните торакални прешлени и към двата хълбока. Тя започва два часа след ставане, продължава през целия ден и се влошава вечер, но изчезва по време на сън. Не се подобрява, когато е на висилката или от йога.

Винаги е бил отличникът на класа и се е развивал като вундеркинд. Бил състезател по плуване от 6-тата до 13-тата си година. На 10 години "ми споменаха нещо за Олимпиада"; на 12 бил национален състезател на Англия. "Аз обичах състезанията, обичах да побеждавам". В юношеските си години бил свидетел на много жестокости, бил нападан с нож, опитвали се да го душáт. Брат му го биел безмилостно.

След това той се разбунтувал. "Канабис, хапчета, кокаин". "Аз през цялото време не бях на себе си, чувствах, че хората са под мен". Приятелите му го принудили да извърши първия си сексуален контакт с момче на 16 години, което го "разкъсало" след анален секс. Бил лицемерно набожен и бунтът му, както и разводът на родителите му, го подтикнали към опита за самоубийство. По-късно преминал обучение за бавачка и през цялото време работил като такава и много съжалявал, че отказал да изкара курса по изящно изкуство. В момента беше безработен и си стоеше в къщи през цялото време, живеейки със сестра си и обмисляйки следващите си стъпки. Току що беше скъсал с приятеля си.

Раждането му било нормално, бил кърмен, имаше всички ваксинации, беше преболедувал от всички детски болести (с изключение на заушки) плюс скарлатина на 9 години и дифтерия на 7. Имал чести възпаления на дясното ухо, което "течало през цялото време" (бистра течност, влошаване от плуване) и го боляло постоянно. И сега продължаваше да ги получава от време на време. Като дете имал много ечемици, които се пръскали. Винаги е бил много зиморничав и се подобрявал в затворено, топло помещение. Никога не се потеше. Обичаше "всички сезони". Или беше много сънлив, или имаше безсъние, винаги се подобряваше вечер и се влошаваше сутрин. Главата винаги го болеше, "като че ли е в менгеме", получаваше "бъхтещи главоболия" 2-3 пъти месечно. Те винаги бяха в слепоочията и винаги започваха в 4 часа следобед, много силно се влошаваха от внезапно движение, влошаваха се още от ярка светлина и когато е напрегнат.

По кожата му винаги оставаше червена следа при всяко докосване. Той ми го демонстрира като прокара съвсем леко края на една кибритена клечка по предмишницата си - само след секунди се появи ОГРОМНА, надигната, червена резка. В училище той използвал преднамерено тази си особеност, за да излезе от час; ако почеше или потърка лицето си с хавлия, то се изкривява - "Мога да се направя като човека-слон". Ако подскочеше по-силно, ходилата му се подуваха. Не му беше известно да има някакви алергии, но смяташе, че солта усилва главоболието му.

Простудите стигаха директно до гърдите му, със сърбеж и парене в гърлото, което го караше да диша като риба на сухо, влошаваше се от студен въздух, мраз, мъгла, но винаги се подобряваше от пиене на ледено студена вода. "Аз обичам водата. Искам да седна на една крайбрежна скала и да остана там завинаги". Силна жажда за ледена вода, пресен портокалов сок и газирани напитки. "МРАЗЕШЕ СОЛТА", защото когато взел свръхдозата, му дали гореща вода със сол. Имаше, също така, "параноя по отношение на сърдечни заболявания". "Всичко, което ям, ми уврежда директно сърцето". Той "МРАЗЕШЕ РИБА" и реагираше с фобия и гадене. "Мразеше" оцет, пикантни храни, гореща храна, кисело мляко, сладки неща (макар че си сложи в чая много захар). Той "жадуваше" за полусурова телешка пържола със сурови, пресни зеленчуци и фасул с препечен хляб и сирене. Беше много придирчив към храната и можеше без проблеми да изкара няколко дни без да яде; или се насилваше да яде без никакъв апетит или изведнъж подхващаше "цяло пиршество". Анамнеза за бъбречни камъни с чести бъбречни кризи. "Мога да направя пясък за цял плаж". Песъчинките винаги преминаваха безболезнено, уринирането беше без проблеми; или уринираше често или изобщо забравяше да уринира, въпреки че мехурът му беше пълен. С червата нямаше проблеми.

Бил весело, възторжено дете, което познавало мъжката агресия, благодарение на баща си и брат си. Бил "тих, но екстровертен" с чести гневни изблици. Избухвал "като бомба", хвърлял предмети и накрая се разплаквал. Плачеше много лесно и пред хората; за него беше по-нормално да се разплаче или да се намуси, отколкото да се разгневи; беше чувствителен към упреци. Беше неспокоен и придирчив, паметта му беше "прекрасна", концентрацията му също. Имаше ясновидски способности, често имал "посещения" още от детството, "от монахини, от един старец, който ме посещаваше нощем"; той седеше и им говореше; "монахинята ме посещаваше в болницата, сядаше на леглото ми и ми казваше, че всичко ще мине добре". Той можеше да получи видение и да го "изключи", когато си пожелаеше и си спомняше, че като дете казал на майката си "когато бях мъж, имах голям черен кон и къща". "Майкъл" искал да му бъде духовен водач, но "Аз не проявявам интерес, от време на време чувствам, че сме на една вълна; той не ми създава проблеми". Призна си, че бил "леко сащисан" от светлината, която обгражда хората, но обикновено я пренебрегваше, тъй като "тя винаги си е там".

Той медитираше и четеше "огромен брой книги - винаги чета". Имаше винаги много живи сънища, в които го застрелваха или сънуваше височини, че помага на хора във война, че спира жена да скочи от мост, казва на хората, че всичко ще бъде наред, говори други езици или бива всмукан през огледалото от нещо зло (непосредствено преди опита за самоубийство), а брат му го спасява като го измъква обратно (брат му действително го спасил като го накарал да повърне, преди да дойде линейката).

Тъй като бях студентка, аз снех случая на супервизия под ръководството на моя наставник и в присъствието на колегите от групата. Последва много оживена дискусия. Lachesis, Aurum, Natrum mur., Apis и Stramonium бяха отхвърлени в полза на Syphillinum 1М.

Предписание: Syphillinum 1М.

На третия ден след приема той имаше бурен гневен изблик, при който си удрял главата в стъклото на автомобила, скъсал една седалка в киното, огънал железните перила със собствените си ръце, след това нападнал най-добрия си приятел, но за щастие бил обуздан от петима други приятели. После той дойде пред дома ми и потроши входната врата. Интересното е, че аз не бях изплашена от него, а просто му казах да си отива, напомних му, че в къщата има деца и той побягна, облян в сълзи. Той беше дете и не беше опасен. Аз телефонирах на сестра му и тя пристигна след 20 минути, водейки хлипащия си брат по улицата за ухото. Те влязоха в къщи и седнаха, а аз подадох на момчето пакетче кърпички да избърше сълзите си. Бурята от плач продължи цял час. "Ядосах се, защото всички се забавляваха, а аз се чувствах като чужд". Аз му дадох за в къщи няколко гранули Nux-v 30C!

В рамките на един месец след тази реакция, този мъж смени приятеля си, прическата и цвета на косата си, начина си на обличане, работата си, дома си, професията си и мирогледа си.

Той се премести в друг район на Лондон и си намери сериозна работа. От време на време аз все още получавам пощенски картички от него, той никога не погледна назад и мисли, че хомеопатията е "брилянтна". До този момент той не е имал нужда от друго лекарство.

Но аз получих огромен урок от тази класическа реакция. "Грандиозна мощ?" "Това е велико оръжие в нашите ръце..." Помислете за минутка върху тази военна терминология. От времето, когато се случи това, аз отстъпих много от тогавашните си позиции. Първо, в посока към "Органона", в чийто параграф 270 Ханеман говори за "духоподобната" сила на лекарствата. Аз размишлявах много по въпроса какво всъщност представляват влошаванията и защо хомеопатите не ги харесват.

Бих искала да повдигна въпроса за разкриването на възможностите на жизнената сила под въздействие на истинския симилимум. Моят проблем е какво правим, когато потиснатата емоционална и ментална енергия бъде освободена и симптомите бъдат отстранени, а и за обстоятелствата около това освобождаване.

• Можем ли да съдим силата, с чиято помощ организмът е заел тази или онази позиция?
• Можем ли наистина да схванем какво се е случило с някои хора или сме твърде изплашени да го направим, заради аналогиите, които това може да има със собствените ни връзки със Свещеното, Скверното и Табутата в природата?
• Дали симптомите представляват "една истински интелигентна позиция", заета от жизнената сила - защитна позиция?

Ако централното нарушение доведе до определена конфигурация от симптоми, които трябва да балансират това централно нарушение, какво става, когато ние се намесим с лекарство и повлияем върху този баланс? Дали просто виждаме едно подобрение? Класически, това е, на което са ни учили. "Разтапяне" на централното нарушение, освобождаване на всички нива и вътрешна релаксация. Вместо в центрипетална посока, Жизнената енергия се подтиква да действа центрифугално, което е посоката към оздравяването. Дали ние просто не премахваме защитната позиция на организма? Позицията, която Жизнената сила е заела, взаимодействайки с околния свят, допълнена и повлияна от миазматичното наследство. Въпросът, който аз чувствам, че не получава отговор, е за функцията на симптомите, защото те имат някаква функция. Те защитават, по един интелигентен начин, организма. Ако ние премахнем/повлияем тези симптоми чрез нашето лекарство, на повърхността излиза централното нарушение, към което трябва да насочим вниманието си и върху което трябва да работим.

Пациентка, която дойде при мен с хронична обструктивна белодробна болест. Тя разказа, че болестта се появила, след като преди четири години дишането й спряло при вида на убитата й дъщеря. нейният зет обезглавил жена си в кухнята на моята пациентка. Една доза Aconite 200C освободи дишането й и всички симптоми изчезнаха. Прекрасно? Не! Тя антидотира лекарството три седмици по-късно, защото не можеше да се справи с яростта / гнева / объркването / скръбта, която лежаха отдолу.

Така тя отново си имаше хроничната обструктивна белодробна болест, инвалидната пенсия, асансьор, който да я изкачва със стола на горния етаж, осигурен й от социалната служба. Беше направила изгодна сделка с вътрешното си емоционално състояние и със симптомите си. Тя се справяше с тях и живееше толкова добре, колкото й беше възможно. Аз загубих тази жена като пациентка, защото тя не можеше да се разрови в дълбокото си емоционално състояние, тъй като не беше способна да го понесе. Борбата, която тя водеше да приеме случилото се, изискваше симптомите да останат!

А какво да правим с пациентите, които искат да продължат и възможно ли е да предписваме по такъв начин, че тези емоционални състояния да бъдат облекчени по-безопасно и по-малко безболезнено? Можем ли да ги запазим непокътнати и не би ли било това по-добрият вариант? В училището и когато ходим на семинари, ни разказват, че на проследяванията пациентите просто се "по-добре". Аз никога не съм чувала някой да споменава за този проблем, поне не и преди аз да започна да назначавам лекарства!

Пациентка, която страдаше от язва на стомаха, псориазис и стрес след развод. Sepia 30C, една разделна доза, доведе до постепенно и стабилно подобрение, продължило десет месеца. Тогава в лакътната й ямка се отвори стара инфектирана киста, от която изтече огромно количество зеленикава гной, температурата беше много висока, а псориазисът я покри от главата до петите. Phosphorus 200С, една доза, даден като остро лекарство, отначало възбуди псориазиса, след което започна стабилно подобрение на цялостното физическо състояние. Този път, обаче, то беше съпроводено от освобождаване на дълбока тъга, натрупана в детството, и на емоционална скръб и травма, които останали нелекувани до навлизането на пациентката в зряла възраст. По това време тя вече нямаше никакви физически симптоми.

Представете си моя шок, когато тази пациентка ме повика НЕОЧАКВАНО и ми изнесе една тирада, изпълнена с гняв и уплаха, свързани със спомена за абсолютно потиснатата ярост, която тя беше изтласкала толкова далеч от съзнанието си, че я беше "забравила напълно". Отне й три дни и нощи да дойде на себе си, през които тя ставаше през нощта, сядаше на пода в пълен мрак, като се потеше обилно, тресеше се и пиеше чай, докато всички печални спомени стигнат до съзнателната й памет. Въпросът й към мен беше "Защо?". "Защо тези спомени не си останат, там, забравени? Защо лекарството ги изведе на светло, каква беше целта да ровим около тези неща?" Сега тя трябваше да се справя с тях и да премисля всички аспекти на това ужасно преживяване, а тя го мразеше, мразеше и мен, и лекарството, и лечението, всичко!

"Прекрасно! - викат един през друг всички хомеопати. - Това трябва да излезе навън, по-добре навън, отколкото вътре." - професионалната терминология може да изпълни цяла страница. В този случай пациентката беше в състояние да се справи със спомена и, разбира се, сега е добре. Но тази от предходния случай отказа да продължи. Симптомите, които тези две пациентки проявяваха, отразяват състоянието на централно нарушение като еднаква по сила и противоположна по посока реакция спрямо първоначалното разстройство на централното състояние. Силата, с която тези симптоми са соматизирани, може да ни даде представа за енергията, с която централното състояние възприема и съхранява новата си позиция. Лекарството води до подобрение в това централно нарушение и позволява на енергията да възприеме нова позиция. Не е ли това моментът, в който подлежащото централно нарушение излиза на повърхността - първоначалната причина Жизнената сила да възприеме тази позиция, на първо място, като "една истински интелигентна реакция" спрямо травматичното изживяване? Подлежащо централно нарушение, което има за резултат такава бурна и мощна реакция от страна на Жизнената сила, че едната пациентка не може да диша, а другата започва да гнои и се покрива с псориазис? Макар да представляваха ограничения, симптомите на тези две жени подпомагаха тяхното функциониране.

Аз бих искала да вярвам, че ще срещаме само подобрение. Това е, което Ханеман иска в първия параграф на "Органона". Ето защо Ханеман е изучавал LM потенциите през последните години от живота си - за да редуцира влошаванията (той също е имал такива). На мен, обаче, ми се струва, че ние винаги ще се натъкваме на такива влошавания, ако продължаваме да отстраняваме защитната позиция на хората, повлиявайки симптомите им с енергийна медицина. Това са много сериозни съображения, които трябва да се имат предвид при пациенти с дълбоко заровена травма и класическите предписания в такива случаи могат да бъдат много жестоки. Безспорният факт е, че някои клиенти имат дълбоко потиснати емоционални и ментални проблеми, потиснати по една много разумна причина - те не могат да се справят с тях! Ако ние премахнем защитната позиция (широко известна като симптомокомплекс), тогава като хомеопати ние трябва да сме в състояние да се справяме с резултатите от това честно и по подходящ начин. Друг важен момент е, че ние имаме разрешението на пациентите да се "лекуваме" техните циреи и афти, но дали те наистина са ни позволили да ровим в дълбоките им емоционални проблеми? Винаги ли изясняваме този въпрос по време на консултацията?

Митът за подобрението без влошаване трябва да бъде анализиран и основно преразгледан. Трябва да се изправим срещу истината, че когато предписваме върху централното нарушение, ние променяме енергиите на пациентите. Ние отстраняваме функционалната позиция, променяме централното състояние и отваряме кутията на Пандора. Харесва ли ни или не, след това пациентът трябва да възприеме друга позиция и да се изправи срещу последствията от това. Промененото състояние на Жизнената сила (без циреи, хемороиди или афти) не е статично. То се движи, еволюира, взаимодейства. То представлява също и резервоар, в който са събрани всички натрупани впечатления и преживявания. Каквото и да има в него, ще излезе навън, но къде е дъното на ямата?

Да се върнем към младежа, на когото дадох Syphillinum. Ако той не беше обграден от приятели, лесно можеше да свърши в затвора, натрупвайки още по-неприятни преживявания и това щеше да го отведе кой знае къде. Ако той не беше имал храбра сестра и стабилно съдействие от моя страна, щеше да продължи да се влошава.

Ние носим отговорност, когато даваме лекарство.

Не можем да стоим в сянка, да си измиваме ръцете и "нека съдбата да следва своя път" или просто да скочим в мрака със затворени очи. Хайзенбърг доказа, че наблюдавайки нещо, ние го променяме. Не при всеки пациент е уместно да се прави класическо предписание, това зависи от случая. Ще препиша коментара на Джулиан Уинстън, за да кажа, че "историята ще покаже, че практиката на класическата хомеопатия не е приложима при всички пациенти". Не е честно да се критикуват хомеопатите, които са разбрали това и търсят още по-нежни, по-хуманни техники. Важен е пациентът, а не фиксираните академични аргументи. Щеше ми се Ханеман да беше тук, за да ни каже какво да правим, но него го няма. Аз, да си призная чистосърдечно, ще потърся и ще изуча някаква еклектична (?), алтернативна (?), комплементарна (?) техника, колкото е възможно по-скоро.