д-р Върнън Коулман
Суеверието и съмненията са принципната основа на медицинската наука на ХХ век.
Лекарите, изследователите в областта на медицината и фармацевтичните компании обичат да убеждават всички настоящи и потенциални потребители на здравна помощ, че медицината е наука и отдавна е надмогнала мистичните заклинания и лекарствата на врачките от миналото. Но наука ли е съвременната медицина и учени ли са съвременните клиницисти и медицински изследователи? Съвременните клиницисти може и да използват научни техники, но начинът, по който те лекуват пациентите си, издава, че си остават знахари.
Основата на съвременното медицинско мислене на ХХ век е Картезианският принцип, според който въпреки че умът и тялото са свързани, те представляват самостоятелни и отделни една от друга единици. В съгласие с това, лекарите лекуват по-скоро поражението или органа, който според тях не функционира нормално, отколкото пациента. Те назначават лабораторни изследвания и след това вярват, че лекувайки отклоненията от нормата, действат научно.
Успехът на лечението обикновено се измерва според това, доколко лекарят е успял да промени лабораторните резултати, а не дали пациентът се чувства по-добре.
Съвременните клиницисти и медицински изследователи основават своето мнение и заключения почти изключително върху субективни наблюдения и пожелателни очаквания.
Суеверието и съмненията са принципната основа на медицинската наука на ХХ век. Трупат се грешка след грешка и недоказани теории се използват за изграждане на нови идеи. Предположения, предразсъдъци и слухове се допълват от субективни наблюдения и лични интерпретации на симптоми и признаци, за да се привлече вниманието на лекарите. За да работят наистина научно, лекарите трябва да подчинят личните си мнения на обективните познания, добити чрез анали и експерименти; но ако сторят това, тези лекари биха загубили мистичността и авторитета, които по традиция са част от бронираните доспехи на Доктора. Ставайки учени, лекарите биха се превърнали в технически изпълнители и биха загубили "божествената" си власт.
В истинската наука се ражда идеята и след това тя се проверява, преди да се стигне до заключение. Без проверка не може да съществува наука и идеята си остава просто мнение или хипотеза. Истинските учени правят всичко, което по силите им, за да отхвърлят хипотезите си, да изключат факторите случайност, шанс, съвпадение и плацебо-ефект и да игнорират гордостта, суетността и всякакъв търговски натиск в своите търсения на истината. Тъжният факт е, че в света на медицината рядко се среща подобна преданост към науката. Прекалено често лекарите използват съобщения за излекуван болен като доказателства. Те признават, че всички пациенти са различни и въпреки това правят заключения за лечението на хиляди пациенти от едно единствено съобщение, публикувано в медицинско списание. Статистиката има съществено значение за определяне на вероятностите, за изготвянето на прогнози и за избирането на най-доброто възможно лекарство, но лекарите често използват свои собствени интерпретации на статистическите данни. Докторът казва: "Аз съм виждал 300 пациенти с тази болест през последните 5 години и това лечение или това лекарство е най-доброто." Той забравя, че не е изчисляван процентът на успеваемостта и игнорира факта, че някои пациенти може да са починали, а много от тях не са се подобрили от това лечение. Когато отделни съобщения се разглеждат субективно, умът на техния читател може (и често пъти го прави) да го подлъже и да изкриви фактите, за да защити неговата гордост и суетност.
Повечето пациенти вероятно смятат, че когато лекарят им предложи един наложил се начин на лечение, той ще използва лечение, което е било проверено, изследвано и доказано. Но случаят не е такъв. Голата истина е, че повечето медицински изследвания са организирани, платени, проведени и субсидирани от фармацевтичната индустрия (както и от хранителната, тютюневата и алкохолната промишленост). Този тип изследвания се организират, просто за да намерят доказателства, че новият им продукт има търговска стойност. Компаниите, които възлагат подобни проучвания не са особено загрижени за доказателствата; това, което те търсят, са заключения, които ще им позволят да продадат продукта си. Спонсорираните от фармацевтични компании проучвания имат за цел по-скоро да получат добри резултати, отколкото да открият истината.
Съвременното медицинско обучение се основава по-скоро на изказвания и мнения, отколкото на изследвания и научни доказателства.
В медицинските университети студентите се бомбардират с информация, но не им се предоставя време или възможност да коментират становищата, сведени им ex cathedra - явление, което почива на архаична медицинска култура. Нови видове лечение и нови техники се въвеждат масирано, без да са налице каквито и да било научни доказателства за тях и без лекарите да знаят какви са възможните дългосрочни последствия от тях. Вместо първо да експериментират, а после да приложат на практика изпитани и надеждни техники, съвременните медици използват своите пациенти като морски свинчета и прилагат мрачното си изкуство като един огромен международен експеримент.
Високи дози контрацептивни таблетки се предписват от години на милиони пациентки, без някой да знае какво точно би трябвало да се случи. Когато стана ясно, че тези хапчета са убили стотици жени, се взе решение да бъдат намалени дозите им. Както посочих през 60-те, ние продължаваме да не знаем какъв е ефектът на контрацептивите върху децата на жените, които ги приемат. Медицината не предвижда бедствията - тя просто реагира на тях. Този подход трудно може да бъде възприет като "научен".
Три специфични примера илюстрират как медицински методи се въвеждат в масови мащаби, без лекарите да имат някаква идея какво би трябвало да се случи с пациентите, които са въвлечени в това. Да вземем за пример медикаментите за понижаване на нивото на холестерола в кръвта. Ако вие имате високо кръвно ниво на холестерола, бихте ли предприели нещо срещу това - да речем, някакъв медикамент? Дали подобно принудително понижаване на холестероловото ниво няма да се окаже по-вредно, отколкото ако оставим нещата, каквито са?
От години много лекари и пациенти биват убеждавани, че при пациент, който има високо ниво на холестерола в кръвта, съществува по-голяма вероятност да страда от сърдечни болести, високо кръвно налягане или да получи мозъчен удар. Милиони паунди бяха похарчени за скринингови изследвания на холестероловото ниво на пациентите. И много пациенти бяха наплашени почти до смърт, когато беше констатирано, че холестеролът им е висок.
В резултат от това убеждение, фармацевтичната индустрия започна да прави планове за масовото въвеждане на понижаващи холестерола медикаменти. Тези медикаменти се превърнаха в мечта за всички. Фармацевтичните компании ги обичат, защото знаят, че могат дългосрочно да разчитат на огромен международен пазар. А те обичат да разчитат дългосрочно на огромни международни пазари. Пациентите, от своя страна, обичат идеята да пият хапчета за понижаване на холестерола, защото макар да вярват, че високият холестерол означава висок риск от инфаркт, те не желаят да спрат консумацията на мазни храни, които са причина за високото ниво на холестерола.
Аз мисля, че най-бързо разрастващата се област на фармацевтичната индустрия през 90-те години вероятно ще се окаже продажбата на медикаменти, които понижават холестерола и вече съществуват някои доказателства, че този взрив на продажбите вече стартира. Между 1886 и 1990 год. броят на предписанията за понижаващи холестерола медикаменти само в Обединеното кралство се утрои. За здравните власи и за правителствата по целия свят употребата на тези медикаменти излиза много скъпо. Колосален брой очевидно здрави хора бяха превърнати в хора, редовно приемащи хапчета. Печалбите на интернационалните фармацевтични компании достигнаха милиардни измерения.
Някои изследвания подсказват, че простото понижаване на кръвното ниво на холестерола не винаги е мъдра постъпка. Например, ниските нива на холестерола се свързват с повишаване смъртността от травми и самоубийства. Някои лекари дори твърдят, че твърде силното понижаване на холестерола може да увеличи съществено риска от ракови заболявания. Но докторите, окуражавани от фармацевтичните компании, въпреки всичко продължават трескаво да предписват понижаващи холестерола медикаменти.
Нека сега разгледаме "хирургичните експерименти",
в които влиза вазектомията при мъже и увеличаването размера на гърдите при жени, като два от примерите за широко прилагани медицински техники с много съмнително ниво на безопасност. И двата експеримента са хирургични процедури, които се прилагат върху здрави, млади хора. Вазектомиите станаха популярни преди няколко десетилетия и много милиони мъже по света вече си направиха тази операция. Тя представлява много бърза и проста хирургична манипулация и броят на мъжете, които се подлагат на нея трайно нараства. Семенната връв, която излиза от тестисите и стига до пениса, просто се прерязва или превързва и така семенната течност не може да преминава през нея. Към края на 1991 год. приблизително 50 милиона млади и здрави мъже по целия свят бяха убедени да си направят тази операция.
През последните години, обаче, някои лекари започнаха да се опасяват относно безопасността на операцията, тъй като независими проучвания показаха, че тя вероятно има връзка със случаи на рак на тестисите или на простатата, със сърдечни болести, имунни нарушения, понижено либидо или преждевременно остаряване. Възможната връзка със заболяването от рак е особено обезпокоителна. Например, едно проучване върху 3000 мъже в Шотландия, подложили се на вазектомия, показа, че 8 от тях са се разболели от рак на тестисите до 4 години след операцията.
Подобно подозрение, че може би съществуват реални опасности, свързани с оперативното увеличаване на размера на гърдите чрез имплантиране в тях на силиконов гел, се разпространи сред обществото в началото на 1992 година, въпреки че тези операции, подобно на вазектомиите при мъже, се радваха на голяма популярност през последните няколко десетилетия и предупреждения в тази посока бяха направени много години по-рано.
Още в самото начало хирурзите усетиха, че широко разпространилата се мода на едрите гърди може да се превърне в огромен бизнес и те се потрудиха здраво да оправдаят това, което цинично нарекоха "просто една възможност за правене на пари".
В началото на 80-те години Американското общество на пластичните и реконструктивни хирурзи се втурна да защитава идеята, че съществува значително и нарастващо количество медицински данни и становища, доказващи, че този дефект (малките гърди) представлява болестно състояние. Пластичните хирурзи дори дадоха име на болестта - "микромастия" - и дадоха най-доброто от себе си, за да я заклеймят. Беше изчислено, че през последните 30 години само в Америка са били диагностицирани и "излекувани" от пластичните хирурзи над 2 милиона жертви на микромастията.
Хирурзите започнаха с инжектиране на силикон директно в млечната жлеза, но след като стана ясно, че това може да предизвика затруднения, тъй като се оказа, че силиконът мигрира из тялото на жената и поражда всякакъв род реакции и проблеми (най-малкият от които е, че гърдите се сбръчкват, след като придържащият ги силикон ги напусне), хирурзите преминаха към поставяне на силикона в малки пластмасови торбички, които се смятаха за по-безопасни.
В края на 1991 година, обаче, безопасността на тези имплантати стана обект на гигантска полемика. На 6 януари 1992 год. FDA (Американската агенция за храните и лекарствата) задължи лекарите да прекратят използването на имплантати от силиконов гел, тъй като се бяха натрупали нови доказателства, че гелът може да предизвика автоимунни реакции или заболявания на съединителната тъкан, които водят до слабост, имунна недостатъчност, отслабване на паметта, хронична умора, хронични грипоподобни заболявания и др.
Липса на научни доказателства, подкрепящи медицинските дейности, лесно може да се открие във всички области на медицината.
С много малко изключения, в медицината няма нищо сигурно.
Как ще се повлияе пациентът, зависи повече от шанса му и от личните предубеждения на лекаря, отколкото от науката. Този проблем не е нов, разбира се. В предговора на пиесата си "Дилемата на лекаря" Джордж Бърнард Шоу посочва, че в хода на първата голяма епидемия от инфлуенца, която започна към края на XIX век, един лондонски вечерен вестник изпратил свой журналист, представящ се за пациент, при всички велики медицински светила в града. След това вестникът публикувал в подробности техните съвети и предписания. Въпреки че пред различните доктори журналистът представял едни и същи оплаквания, съветите и предписанията, които те му дали, били абсолютно различни. Нищо не се е променило оттогава досега. Дори и днес, в епохата на високо технологичната медицина, съществуват много - почти безброй - вариации на лечения, предписвани от различните лекари. Докторите предлагат различни предписания за абсолютно еднакви симптоми; те задържат в болницата за различен период от време пациенти с идентични проблеми.
В Америка всяка година на 61 от 100 000 души се прави операция за байпас. Във Великобритания същата операция се прави на 6, а в Япония - на 1 от 100 000 души. В Америка и Дания на 7 от всеки 10 жени в определен момент от живота им се прави хистеректомия, във Великобритания на същата операция се подлагат само 2 от 10 жени. Защо? Дали на американките се правят твърде много хистеректомии или на британките - прекалено малко? В Америка едно от всеки пет бебета се ражда с Цезарово сечение, в Англия - само 9%, в Япония процентът е 8.
Дори и в рамките на една, отделно взета болница можем да видим огромни различия между мненията на различните лекари. Някои специалисти по УНГ-болести продължават да вярват, че сливиците и аденоидите трябва да се отстраняват колкото е възможно по-рано, докато други са убедени, че тези операции са безполезни или вредни и че изобщо не трябва да бъдат правени. Някои хирурзи отстраняват жлъчния мехур с малък достъп, други предпочитат големите разрези. Някои лекари още препоръчват на язвено болните млечна диета, докато други твърдят, че тази диета трябва да бъде изоставена като първобитна. Въпреки тези съществени различия за вида на предлаганото лечение, повечето доктори изглеждат убедени, че лечението, което те предлагат, е безспорно правилно и не подлежи на обсъждане.
Но, ще кажете вие, дори и лечението да не е подбрано с научна прецизност, сигурно диагнозите се поставят научно? И пак ще кажа, доказателствата не подкрепят такова твърдение. След едно проведено наскоро проучване двама патолози, след като извършили 400 аутопсии, открили, че повече от половината пациенти били с погрешни диагнози. Това, вероятно, означава също и че повече от половината пациенти са получили погрешно лечение. И след като толкова много съвременни начини на лечение са безспорно мощни, това също вероятно означава, че голям процент от тези пациенти са починали заради провежданото им лечение. Двамата патолози докладват, че потенциално лечими болести са били пропуснати у един от всеки седем пациента. Те констатирали, че 65 от 134 случая на пневмония са останали неразпознати, докато от 51 пациенти, прекарали инфаркт, лекарите не успели да го диагностицират в 18 от случаите. Незнанието се превърна в ежедневие в медицинската практика.
Лекарите не се спират пред нищо, за да прикрият факта, че прилагат по-скоро магии, отколкото наука.
Медицинската професия създава "псевдонаука" с гигантски размери и днешните лекари разчитат на голямо многообразие от инструменти, тестове и апаратура, с която да оправдаят и да придадат благороден вид на интервенциите си. В това, разбира се, няма нищо ново. Алхимиците от средните векове и шаманите от Африка са разбирали, че думите и заклинанията им ги обграждат с ореол на богове и магьосници и затова те сътворили тайна и непроницаема структура от билки, песни, танци, тракане със специални кости, монотонни заклинания и обреди. Съвременните клиницисти притежават много по-изтънчени и високо технологични фалшиви идоли. Те имат лазерна хирургия и психотерапия, компютърни томографски скенери и изследват количеството на мангана в серума, за да защитят претенциите си на учени. Но колкото и добре да звучи или да изглежда непроницаемата им псевдонаука и колкото и да е базирана на научни принципи апаратурата и техниката, която използват, тя си остава нещо, което е малко повече от фалшив идол. Лекарите може да използват научни инструменти, но това не ги прави учени в по-голяма степен, отколкото би станал учен шаманът, ако си провеси стетоскоп на врата и започне да танцува около микроскоп!
Ако лекарите проумеят, че медицината не е наука и че те извършват нещо, което без съмнение е най-голямата и най-успешна измама, която е правена някога, щетите ще бъдат много по-малки. Но проблемът се усложнява от факта, че огромното мнозинство от докторите вярват в лъжите, които са учили в университета; те вярват, че са учени, практикуващи приложна наука.
Един от резултатите от тази заблуда е, че докторите използват технологията, която им е под ръка, като мислят съвсем малко или изобщо не мислят за своите пациенти - те са обучени да обединяват средновековния стремеж към власт и богоподобно чувство на превъзходство с техническите приспособления на ХХ век. Резултатът е терапевтичен хаос. Пациентите нашироко и рисковано се подлагат на излишни изследвания и лечебни програми, които са различни при различните лекари и се обсъждат и определят на базата по-скоро на догадки, отколкото на научен анализ на възможностите и последиците. За да се защитят от угризенията, които иначе биха били неизменен спътник на тяхното невежество и недостатъчни познания, лекарите търсят презастраховка и комфорт, гмуркайки се в технологиите. Те са научени, че изследванията и резултатите от тях са добър завършек сами по себе си, вместо да ги разглеждат като указателни знаци към излекуването. В тяхната ценностна система нуждите на пациента не носят слава на лекаря. Твърде много лекари намират удовлетворение не в подобряването на състоянието на пациента или в облекчаването на мъките му, а по-скоро в безконечните интелектуални игри, при които събирането и анализът на лабораторните резултати се смята за много по-важно от оказването на подкрепа и създаването на удобства на пациента. Твърде често на пациентите се извършват прекалено много изследвания, поставят се прекалено много диагнози и се дават прекалено много медикаменти, а се оказват прекалено малко грижи. Лекуването без обгрижване се превърна в единствен критерий и успехът твърде често се измерва в лабораторията, вместо в болничната стая.
Какво стана? Защо медицината не успя да се превърне в истинска наука?
Отговорът е прост.
През последния век практикуването на медицина не е нищо повече от придатък на фармацевтичната индустрия и на другите аспекти на колосалната, мощна и невъобразимо печеливша здравеопазна индустрия.
Медицината вече не е независима професия. Лекарите не са нищо повече от звено, свързващо фармацевтичната индустрия и нейните клиенти.
